Шарлот Бронте - Вийет

— Добре, тогава ще й предам поканата и ще я оставим да докаже на практика онова, което разправя.

Следващият ден се оказа много по-запълнен и вълнуващ, отколкото ние — всъщност отколкото аз си го бях представяла. Бил рожденият ден на един от младите принцове на Лабасекур — най-големият, дук Дьо Диндьоньо, — по случая училищата бяха разпуснати, а особено тържествено празнуваше малки колеж „Атене“. Учениците от тази институция бяха съчинили специален адрес, който щяха да връчат в обществената сграда, където се провеждаха годишните изпити и се радваха награди. След церемонията един от преподавателите щеше да държи тържествено слово.

На тържеството щяха да присъствуват неколцина от учените приятели на господин Дьо Басомпие, които бяха свързани по един или друг начин с колежа, заедно с най-видните граждани на Вийет: кавалерът господин Льо Стаас, кметът, както и родителите и роднините на съучениците. Господин Дьо Басомпие бе поканен от приятелите си; естествено, хубавата му дъщеря щеше също да отиде, и тя изпрати бележка до Дженевра и мен, в която ни молеше да бъдем у тях по-рано, за да я придружим.

Докато се обличахме с мис Фаншоу в спалнята ни на улица „Фосет“, тя (мис Фаншоу) внезапно се разсмя.

— Какво има? — запитах, защото бе спряла да се облича и ме гледаше втренчено.

— Толкова ми е странно — отвърна тя с привичния й полуискрен, полунасмешлив тон, — че вие и ад сега сме на едно равнище, че посещаваме същото общество и имаме общи познати!

— Да, наистина — отвърнах. — Аз не изпитвам голямо уважение към приятелите, с които дружахте до неотдавна; мисис Чолмондли и сдружение изобщо не биха ми подхождали.

— Но коя сте вие всъщност мис Сноу? — запита тя с тъй неприкрито и откровено любопитство, че и аз се разсмях. — Наричахте се детска гувернантка. В началото като дойдохте тук наистина се грижехте за децата на директорката. Виждала съм да носите малката Жоржет като някоя бавачка — малко са гувернантките, които биха се съгласили на подобно унижение, — а сега мадам Бек ви тачи повече от парижанката Сент Пиер и онова горделиво хлапе, братовчедка ми, ви е направила своя най-доверена приятелка.

— Чудесно! — възкликнах, развеселена от нейното объркване. — Коя съм наистина? А може би някоя предрешена личност? Жалко, че не приличам на такава.

-Учудвам се как всичко това не ви ласкае — продължи Дженевра, — приемате го с такова странно достойнство. Ако наистина сте нищожество, за каквото ми мислех отначало, трябва да сте много опитна.

— Нищожеството, за което някога сте ме мислили! — повторих и лицето ми пламна, но не се ядосах. Какво от туй, че някаква си ученичка безотговорно си играела с думи като „нищожество“ и „величие“? Затова се задоволих да отбележа, че съм била приета вежливо и запитах защо чак толкова я учудва проявата на една най-обикновена учтивост.

— Човек не може да не се чуди на някои неща — настояваше тя.

— Чудите се на чудеса, измислени от самата вас. Готова ли сте най-сетне?

— Да! Позволете да ви хвана под ръка.

— Не! Ще вървим една до друга.

Хванеше ли ме, тя се облягаше цялата върху мене, а понеже нито бях мъж, нито неин обожател, това не ми беше приятно.

— Пак започвате! — викна Дженевра. — Предложих да ви хвана, защото исках да покажа, че харесвам дрехата ви и целия ви външен вид. Замислила го бях като комплимент.

— Така ли? С една дума, искали сте да изтъкнете, че не се срамувате да ви срещнат на улицата с мене, че ако случайно мисис Чолмондли гали кученцето си на някой от прозорците си или полковник Дьо Амал си чопли зъбите на балкона и ви забележи, няма да ви е неприятно, че ви вижда с мене.

— Да — отвърна тя с оная прямота, която бе най-приятното й качество и придаваше простота и искреност и на най-големите й лъжи — прямота, която бе солта, единственото съхраняващо средство за тези характери, иначе не от най-устойчивите.

Оставих лицето ми да изрази онова, което тя мислеше, че е отношението ми към това нейно „да“; устните ми доброволно възпряха езика. Разбира се, в погледа, с който я изгледах, не се четяха нито уважение, нито възторг.

— Проклето, заядливо същество! — продължи да мърмори тя, докато пресичахме големия площад и навлизахме в тихия, приятен парк, през който най-бързо се стигаше до улица „Креси“. — Никой на този свят не се е държал тъй безжалостно!

— Сама си го търсите. Не ме закачайте. Не приказвайте толкова. Тогава и аз ще ви оставя на мира.