Шарлот Бронте - Вийет

След закуската и подир литургията училищният звънец събра всички в класните стаи. Гледката беше красива. Учителки и ученички седяха, спретнато облечени, и всяка държеше в ръка празничен букет — най-хубави и свежи пролетни цветя изпълваха въздуха със своето ухание. Само аз нямах букет. Обичам да гледам цветята, когато растат, ала откъснат ли се, те вече не ме радват. Смятам ги за неща без корен, тленни, приликата им с живота ме натъжава. Никога не поднасям цветя на хората, които обичам, не желая никога да получа цвете от ръце, които са ми скъпи. Госпожица Сент Пиер забеляза, че ръцете ми са празни. Не можеше да повярва, че съм проявила небрежност. Очите й живо потърсиха около мен — не можеше да не съм скрила някъде поне едно символично цвете, някое букетче от виолетки, нещо, с което да си спечеля похвала за проявения вкус, за изобретателност. Невъобразимата англичанка надмина опасенията на парижанката. Тя стоеше буквално «празна», без букетче и без листенце, като зимно дърво. Убедила се, че е тъй, Зели се усмихна доволна.

— Колко разумно сте постъпили, че сте си спестили парите, мис Люси — рече тя. — А пък аз, глупачката, взех и прахосах цели два франка за един букет от парникови цветя!

И тя гордо ми го показа.

Но тихо! Чуват се стъпки — стъпките! Те приближаваха отчетливо както винаги, ала с една отчетливост, казахме си поласкани, вдъхновена от други чувства, не само от нервност и целенасоченост. Стори ни се, че тази сутрин в «устрема» (изразено по-романтично) на нашия учител имаше нещо дружелюбно; и така беше.

Влезе в настроение, което се разля като нов слънчев лъч в и без туй в добре осветения първи клас. Утринната светлина, заиграла сред нашите цветя и огряла засмяно стените, се подсили от благия поздрав на господин Пол. Като истински французин (макар и да не зная защо го казвам, тъй като у него нямаше нито лабасекурска, нито френска кръв), той се бе облякъл за «случая» и за събитието. Очертанията на тялото му не се губеха в неясните, мрачни и затворнически гънки на черното му палто, обратното — фигурата ми (такава, каквато си беше — не смятам да я възвеличавам), бе стегната в елегантен жакет и копринена жилетка от красива материя. Наперената и безобразна «гръцка капа» липсваше. Той приближи гологлав, стиснал в ръката, облечена в ръкавица, една нормална, хубава шапка. Дребничкият човек изглеждаше елегантен, много елегантен. В сините му очи се четеше дружелюбност, мургавото му лице излъчваше добри чувства, които го правеха красиво. Човек просто забравяше, че носът му, макар и немалък, бе някак безформен, че страните му са хлътнали, че челото му е изпъкнало и ръбато, че устата му не е като розова пъпка. Човек го приемаше такъв, какъвто е, и съзнаваше, че е тъкмо противоположното на скучен и незначителен.

Той отиде до катедрата и постави там шапката и ръкавиците си. «Bon jour, mon amies» (Добър ден, приятели), прозвуча гласът му, в който имаше нотки на извинение за острите понякога забележки и хапливо заяждане. Не беше закачлив, добродушен глас, нито пък напевен като на свещеника, ала си бе само негов — бе гласът, с който личеше, че говори от сърце. Това негово сърце понякога наистина проговаряше; макар и раздразнително, то не бе каменно. В кората му имаше места, които бяха много нежни — които го караха да бъде нежен с малките деца, които му позволяваха да се привързва към девойките и жените, макар и да бе бунтовник по душа, той не бе в състояние да отрече, че те го привличат повече, отколкото съществата от неговия пол.

— Всички ние желаем на господина един добър ден и му поднасяме своите поздравления по случай неговия празник — изрече госпожица Зели, обявявайки се за говорителка на събранието, и като пристъпи с присъщите й приветливи движения, постави пред нея своя скъп букет. Той се поклони.

Нареди се дълга редица от поздравяващи. Всички ученички с плъзгащата се походка на чужденките, минаваха край него и оставяха своите цветя. Всяко момиче подреждаше букета си върху катедрата по такъв изкусен начин, че се получи нещо като цветна пирамида — пирамида разцъфтяла, разклонена и извисена с такава пищност, че накрая скри своя герой. След като тази церемония свърши, всички се върнаха по местата си и тогава настъпи дълбока тишина в очакване на неговото слово.

Изминаха цели пет минути, а мълчанието продължаваше; минаха десет, без да се чуе нито звук.

Мнозина от присъствуващите вече започнаха да се чудят какво чака господинът. И с пълно право. Безгласен и невидим, неподвижен и мълчалив, той се притесняваше зад купчината цветя.