Шарлот Бронте - Вийет

Накрая оттам се зачу глас, приглушен, сякаш долиташе от някаква яма:

— Това ли е всичко?

Госпожица Зели се огледа.

— Всички ли предадоха букетите си? — запита тя ученичките.

Да, всички бяха оставили китките си, от най-възрастните до най-малките, от най-високата до най-ниската. Главната учителка го съобщи.

— И това ли е всичко? — прозвуча пак въпросът, изречен с още по-плътна интонация отпреди.

— Господине — изправи се госпожица Сент Пиер и сега заговори с характерната си сладка усмивка, — имам честта да ви съобщя, че с едно-единствено изключение всички присъствуващи в класа са ви поднесли своите цветя. Господинът ще бъде тъй добър да извини мис Люси. Като чужденка, тя най-вероятно не е знаела нашите обичаи или не оценява тяхното значение. Мис Люси е сметнала тази церемония за прекалено лекомислена, за да й отдаде нужното внимание.

— Браво! — промълвих през зъби. — Умееш да приказваш, Зели.

Едно помахване с ръка зад пирамидата бе единственият отговор на думите на госпожица Сент Пиер. Този жест като че ли осъждаше думите и искаше тишина.

След малко ръката бе последвана от цялата фигура; заставайки отпред на естрадата, взрян право пред себе си в огромната карта на света, която прикриваше отсрещната стена, той запита за трети път с много трагичен глас:

— Това ли е всичко?

Все още можех да оправя нещата, като пристъпя към него и сложа в ръката му червеникавата мидена кутийка, която в този миг стисках в своята собствена ръка. Всъщност това и смятах да сторя, но първо смешното държане на господина ме бе накарало да се позабавя, а след това пък превзетата намеса на госпожица Сент Пиер ме бе предизвикала да се въздържа. Читателят, който и без това няма никакви основания да приписва на мис Сноу кой знае какви достойнства на характера, едва ли ще се изненада да научи, че тя е сметнала за унизително да се защищава с намеците на парижанката, а освен това господин Пол изглеждаше толкова нещастен и приемаше пропуска ми тъй надълбоко, щото заслужаваше да бъде подразнен. Не поднесох кутийката, не промених израза си и останах на своето място безчувствена като камък.

— Добре тогава! — долетя гласът на господин Пол; като изрече тази фраза, по лицето му се изписа пристъп на бурни чувства — гняв, възмущение, решителност, — челото му се сбръчка, устните му се свиха, по страните му се вдълбаха дълбоки бръчки. Той преглътна онова, което му се искаше да каже, и се впусна в обичайното си слово.

Не си спомням точно какво беше то. Не слушах. Начинът, по който успя да се овладее, бързината, с която се справи с обидата или гнева си, всичко това ме накара да изпитам чувство, което бе противоположно на присмеха, събуден от въпроса «Това ли е всичко?»

Към края на речта му настъпи весел обрат. Заслушах се с учудване.

Вследствие на едно неочаквано раздвижване изпуснах напръстника си на пода и навеждайки се да го вдигна, ударих глава о острия ръб на масата; злополука, която съвсем естествено предизвика малко суматоха, макар да бе неприятна единствено за мене. Господин Пол се раздразни и като прати по дяволите достойнството и самообладанието, които никога не успяваха да го завладеят докрай, поддаде се на настроението, в което се чувствуваше най-добре.

Не зная как, но докато е произнасял своето слово, той бе успял да прекоси Ламанша и да акостира на английския бряг; заварих го там, където се заслушах.

Хвърляйки унищожителен поглед върху класа — поглед, който имаше за цел да покосява, когато стигне до мене, — той се нахвърли яростно върху «Les anglaises».

Не бях чувала да се говори срещу англичанките така, както говори в оная сутрин господин Пол. Не пощади нищо — нито ума, нито морала, нито поведението, нито външността ми. Особено ясно си спомням хулите срещу високия им ръст, дългите им шии, тънките им ръце, безбожния им скептицизъм, педантичното им образование, развлеченото им облекло, непоносимата им горделивост, престорената им добродетелност; сдъвка ги най-безпощадно и по вида му личеше, че само благоприличието го спира да изрече още по-жестоки неща. О, той беше зъл, отровен, необуздан и в резултата на всичко тъй отблъскващ с грозотата си.

«Ах, ти, малко, проклето, зло човече!, казах си аз, нима съм длъжна да се безпокоя, че съм щяла да те наскърбя, да засегна твоите чувства? Как не, за мен ти си вече без значение, като най-проскубания букет от твоята пирамида.»

Със съжаление признавам, че не успях да доведа докрай това свое решение. За известно време хулите срещу Англия и англичаните не успяха да ме засегнат. Стоически търпях в продължение на петнадесет минути, но тази съскаща усойница бе твърдо решена да ухапе и накрая изрече такива неща — не само за жените ни, но и за най-светлите ни имена и велики мъже, опетнявайки британски щит и окалвайки британското знаме, — че наистина успя да ме ухапе. Със злостна наслада той използува за доказателство най-цветистите злободневни европейски исторически лъжи. Зели и целият клас се разляха в широки усмивки на отмъстително тържество, защото тези шутове лабасекурите изпитват странна и тайна омраза към Англия. Накрая аз ударих силно по масата, отворих уста и изкрещях: