Шарлот Бронте - Вийет

Сега най-после го бях пипнала. Ето го пред мене — добрия дух, цял-целеничък, а от устните му се къдреше бледия син дъх на кубинската му любима пура. Пушеше в масата ми; това би могло да го издаде. Раздразнена, но и зарадвана, че ще го изненадам — зарадвана тъй, както домакинята се радва, че е видяла чудотворна добра фея в краварника да дои кравата, — аз тихо се прокраднах в стаята, застанах зад него и крадливо се надвесих над рамото му.

Сърцето му се сви, като видя, че след сутришната враждебност, след привидното ми нехайство, след убеждението, извикано от неговото раздразнение, и след свадата, произлязла от яда му, той, готов да забрави и прости, ми бе донесъл два красиви тома, чиито заглавия и автори бяха гаранция, че са интересни. Както седеше надвесен над масата, той разбъркваше съдържанието, но добронамерено и грижливо — объркваше, но нищо не подреждаше. Разкаяния сви сърцето ми. Навеждах се над него, докато той седеше, неподозиращ нищо, искрено доброжелателен и струва ми се, с най-добри чувства към мен, а моят сутрешен гняв почти се стопи. Учителят Еманюел не ми беше несимпатичен.

Изглежда ме бе чул да дишам. Внезапно се извърна. Нравът му бе нервен, но той никога не се стряскаше и рядко пребледняваше, имаше нещо дръзко у този човек.

— Мислех, че сте отишли в града с другите приятелки — каза той, като бързо успя да се овладее. — Добре е, че не сте. Да не мислите, че ме е било страх да не ме хванете? Нищо подобно. Често надзъртам в масата ви.

— Господине, зная това.

— Понякога намирате тук ту брошура, ту книга, ала не ги прочитате, защото са били обхванати от това, нали? — И той докосна пурата.

— Обхванати са били и от това не стават по-приятни, ала аз ги прочитам.

— Но без удоволствие?

— Не желая да противореча на господина.

— Харесвате ли ги, или поне някои от тях? Приятно ли ви е, че ги оставям тук?

— Господинът ме е виждал да ги чета, и то не един път, знае колко малко са моите развлечения, за да подценявам ония, които той ми дава.

— Правя го от сърце и ако вие забелязвате, че го правя от сърце, и изпитвате известно удоволствие от моите усилия, защо тогава не можем да бъдем приятели?

— Фаталистът би рекъл: защото не можем.

— Тази сутрин — продължи той — станах в светло настроение и се явих в класа щастлив. Вие ми развалихте деня.

— Не, господине, само един или два часа от този ден, и то без умисъл.

— Без умисъл! Не, това бе моят празничен ден, всички освен вас ми пожелаха щастие. Малките момиченца от трети курс до едно ми поднесоха букетче виолетки, изрекоха ми своите поздравления; а вие — нищо. Ни една пъпчица, ни едно листенце, ни едно прошепната дума — ни един поглед. Нима и това беше без умисъл?

— Не съм искала да ви огорча.

— значи тогава наистина не сте знаели за нашия обичай? И не сте се подготвили? Иначе с готовност щяхте да изхарчите няколко стотинки, за да ме зарадвате — стига да сте знаели, че съм го очаквал? Кажете, че е тъй, и всичко ще забравя, болката ми ще стихне.

— Знаех, че сте очаквали, и се бях подготвила, ала не похарчих ни една стотинка за цвете.

— Това е хубаво. Добре е, че сте искрена. Бих ви намразил, ако ме бяхте измамили и излъгали. По-добре е направо да ми кажете: «Пол Карл Еманюел, презирам те, момчето ми!», вместо да се усмихвате престорено, да се правите на дружелюбна, а в сърцето да сте неискрена и студена. Не ви смятам за неискрена и студена, ала съм убеден, че сте направили голяма грешка в живота си. Мисля, че преценките ви са погрешни, че проявявате безразличие там, където дължите благодарност, и преданост и пламенност — където трябва да сте студена като лед. Не си мислете, че желая да изпитвате страст към мене, госпожице, опазил ме бог! Защо се стряскате? Защото казах «страст» ли? Добре, ще повторя. Има такава дума и има такова нещо, макар и не сред тези стени, слава на бога! Не сте дете, за да премълчавам онова, което съществува, ала аз произнесох само думата. А нещото, повярвайте ми, е чуждо на целия ми живот и на моите възгледи. То умря в миналото, по настоящем лежи в пръстта, гробът му е дълбок, добре зарит и много стар. Надявам се, че в бъдеще ще го дочакам да възкръсне за утеха на душата ми, но тогава то ще е променено — и по форма, и по дълбочина на чувството.

Смъртното ще е станало безсмъртно, то ще възкръсне не за земята, а за небето. Единственото, което искам да ви кажа на вас, мис Люси Сноу, е следното: отнасяйте се по-човешки с учителя Пол Еманюел!

Не можех да противореча на подобно изявление и затова замълчах.