Шарлот Бронте - Вийет

Ала когато господин Пол ми се присмиваше, доискваше ми се да го овладея по-пълноценно, несправедливостта му разпалваше у мен амбицията, даваше криле на стремежите.

В началото, преди да осъзная докрай какво го подтикваше към всичко това, неговите необясними присмехулства ме пробождаха в сърцето, но с течение на времето започнаха само да сгорещяват кръвта в жилите ми и караха сърцето ми да бие по-бързо. Каквито да бяха способностите ми — женски или обратното, бог ми ги беше дал и аз бях решена да не се срамувам от качествата, с които бях удостоена.

Известно време битката бе твърде разгорещена. Загубила бях, изглежда, симпатиите на господин Пол, държането му към мен беше странно. В момента когато бе най-несправедлив, подмяташе, че съм го заблудила, като съм се показала невежа, разправяше, че съм се преструвала на неспособна. Друг път внезапно се хвърляше върху ми и ме обвиняваше в най-невероятно подражателство и плагиатство, като твърдеше, че съм черпела знанията си от книга, за която едва бях чувала и над която бях заспала дълбоко още на първите страници.

Веднъж, когато отново се нахвърли върху ми с някакво подобно обвинение, аз се разбунтувах и му отвърнах гневно. Сбрах с две ръце книгите от масата си, нахвърлих ги в престилката и ги изсипах на естрадата, в нозете му.

— Ето, вземете си ги, господин Пол — заявих сърдито, — и повече не ме учете. Никога не съм ви молила да ме правите учена, а вие ме накарахте да почувствувам много болезнено, че учението не носи щастие.

Върнах се на моята маса и склоних глава върху ръцете си; два дни след това не му говорих. Той ме наскърби и омъчни. Другарството му ми бе мило и скъпо, бе за мен ново и несравнимо удоволствие, но сега, след като, изглежда, бе вече изчезнало, не желаех повече да ме учи.

Той обаче не си прибра книгите, върна ги с грижлива ръка на мястото им и както преди продължи да ми преподава. Сдобри се с мен — малко прибързано, както ми се стори. Би трябвало да му се сърдя по-дълго, ала когато беше мил и добър, когато сърдечно ми подаваше ръка, споменът отказваше да възпроизведе в истинския му вид неговото лошо настроение. Освен това сдобряването винаги е сладко.

Една сутрин кръстница изпрати вест да присъствувам на някаква интересна лекция в описаната вече обществена зала. Сам доктор Джон бе предал устно съобщението на Розин, която не се бе посвенила да тръгне след господин Еманюел, който тъкмо влизаше в стаята на първи клас, и в негово присъствие да се изстъпи пред работната ми маса, мушнала ръка в джоба на престилката, и да го повтори звучно и високо, завършвайки с думите:

— Ами колко е красив, госпожице, този млад доктор! Какви очи — какъв поглед! Прониза ми сърцето!

Когато тя излезе, учителят ми ме запита защо съм позволявала на «това нагло момиче, на това безсрамно същество» да разговаря с мен по този начин.

Не намерих думи, с които да го успокоя. Начинът, по който разговаряше Розин — млада жена, в чийто череп чувството за уважение и сдържаност не беше кой знае колко развито, — си беше винаги един и същ. Освен това думите й за младия доктор бяха съвсем верни. Греъм наистина беше красив, имаше хубави очи и вълнуващ поглед. И аз гласно изрекох мислите си:

— Тя казва самата истина.

— Ах! Така ли мислите?

— Без съмнение.

Лекцията, която трябваше да изтърпим този ден, бе такава, че всички въздъхнахме облекчено, като свърши. Накрая ученичките се втурнаха навън, разтреперани и щастливи. И аз си тръгвах. Спря ме гласът му, който ми нареждаше да остана. Измърморих, че се нуждая от малко чист въздух; печката бумтеше зачервена, в стаята бе много горещо. Неумолимият глас ми нареди да замълча и този саламандър, за когото и най-топлата стая не бе достатъчно затоплена, седна между моята маса и печката — място, на което би трябвало направо да се свари, но той нищичко не почувствува — и продължи да ме утешава с някакъв гръцки цитат!

В душата си господин Еманюел таеше дълбока увереност, че знам и гръцки, и латински. Тъй както разправят, че маймуните можели да говорят, стига да поискат, но криели тази своя способност от страх да не си навлекат беда, тъй и на мен ми се приписваха зная, които аз уж престъпно и умело съм прикривала. Господинът твърдеше, че съм била ощастливена да получа «класическо образование», че съм била брала мед от златните цветя на знанието, че паметта ми било като медена пита, от която тайничко съм подкрепяла усилията си и скрито съм захранвала ума си.