Шарлот Бронте - Вийет

— За да се представя като глупачка, като обект за подигравки, като посмешище пред сто и петдесет «татковци» и «мамички» от Вийет, така ли?

Тук търпението ми се изчерпа и аз отново извиках, че искам да ме освободи — че искам да изляза на чист въздух.

— Шт! — смъмри ме неумолимият учител. — Това е само предлог, за да избягате. Щом на мен не ми е горещо, след като печката е зад гърба ми, какво ви е на вас — запазена от моето тяло?

— Не зная какъв сте. Не разбирам нищичко от естеството на саламандрите. Аз съм една мудна островитянка и не мога да понасям разжарени печки. Пуснете ме поне да ида и да се напия със студена вода от кладенеца. От тези сладки ябълки изпитвам жажда.

— Ако е само това, ще ви услужа.

Отиде и ми донесе вода. Естествено при отключената врата зад гърба ми аз се възползувах от представената възможност. Когато се е върнал, изтощената му жертва вече не беше в стаята.

Пролетта настъпваше и времето внезапно се стопли. Тази промяна на температурата донесе за мен, както и за мнозина други, някаква странна умора. И най-малкото усилие ме изтощаваше, безсънните нощи следваха дълги дни.

През един неделен следобед, след като бях извървяла двадесет километра и половина до протестантската църква, аз се върнах отпаднала и изтощена, приютих се в самотното си убежище — стаята на първи клас, седнах с наслада и склоних глава върху ръцете си, на моята работна маса.

Послушах жуженето на пчелите в зелената беседка и погледнах през стъклената врата и нежния пролетен листак как мадам Бек заедно с весела група от гости, които бе поканила на обед след утринната литургия, се разхожда по централната алея под клоните на овощните дървета, покрити с цветове, чисти и розови като планински сняг на залез слънце.

Главното ми внимание бе насочено към красиво младо момиче, което и преди бях виждала да посещава мадам Бек, знаех, че е кръщелница на господин Еманюел и че между нейната майка, леля или друга някаква роднина и професора съществувало старо и по-особено приятелство. Днес господин Пол не беше сред гостите, но и друг път бях виждала това момиче с него и доколкото можех да съде от своите далечни наблюдения, тя се отнасяше към учителя с близост на повереница към своя настойник. Виждала я бях да изтичва, да го хваща под ръка и да тръгва с него. Веднъж, когато пак бе сторила това, изпитах странно, неприятно усещане — нещо като предчувствие, — но не пожелах да го анализирам. Докато наблюдавах това момиче — госпожица Совьор — и проследявах отблясъците на светлата й копринена рокля (всякога носеше скъпи дрехи, защото се говореше, че била богата), очите ми се премрежиха — затвориха се; отпуснатото ми състояние, топлината, жуженето на пчелите и чуруликането на птиците, всичко това ме замая и аз заспах.

Изминали бяха неусетно два часа. Когато се събудих, слънцето бе заседнало над високите къщи, градината и стаята тънеха в здрач, пчелите се бяха прибрали, цветята затваряха чашки, изчезнали бяха гостите, алеите пустееха.

Когато се събудих, чувствувах се много по-добре — не замръзнала, както би трябвало да е, след като бях преседяла близо два часа, бузите и ръцете ми не бяха тръпнали от допира на твърдото дърво. И нищо чудно. Вместо голата маса, на която ги бях подпряла, открих под тях дебел, грижливо сгънат шал, подложен, за да ми е меко, и друг един шал (и двата откачени от коридора, където висяха разни дрехи), увит топло около мене.

Кой бе сторил това? Кой ми беше приятел? Коя от учителките? Коя от ученичките? Единствено Сент Пиер бе дружелюбна, ала коя от тях притежаваше добротата, коя изпитваше грижовността, коя имаше навика да се грижи тъй нежно за мен? Коя е с тъй лека стъпка, с ръка тъй мека, че нито да я чуя, нито да я усетя, когато е приближила и ме е докоснала в следобедния ми сън?

Що се отнася до Дженевра Фаншоу, това лекомислено момиченце изобщо не бе нежно и докато ме завиваше, сигурно би ме прекатурило от стола. Казах си накрая: «Това е дело на мадам Бек. Влязла е, видяла ме е да спя и си е казала, че мога да се простудя. Тя ме смята за полезна машина, изпълняваща отлично целта, за която е наета, и не би ме оставила да се похабя без причина. А сега — казах си — ще се поразходя. Вечерта е свежа и не е студено».

Отворих стъклената врата и пристъпих в беседката.

Стигнах до моята алея. Ако беше тъмно, ако здрачът беше по-гъст, не бих се осмелила да отида нататък, защото още помнех странната заблуда на зрението (дали изобщо е било заблуда?), която изживях там преди няколко месеца. Ала лъчите на залязващото слънце все още осветяваха сивата корона на «Свети Йоан Кръстител», а птиците в градината не бяха се прибрали в гнездата си сред избуялите храсти и гъстите бръшляни по стените. Разхождах се напред-назад и в ума ми се въртяха същите мисли, които ме занимаваха в нощта, когато погребвах стъкленицата — а именно: как да се наредя в живота, как да си извоювам независимост, защо тези мисли, макар напоследък да не им бях отдавала цялото си внимание, не ме бяха напуснали; всеки път, щом едни очи се отвръщаха от мен, щом нечие изражение се помрачаваше от неприязън и несправедливост, аз се връщах към тях, тъй че постепенно бях си изработила следния план: