Шарлот Бронте - Вийет

«Лека нощ, доктор Джон. Ти си добър, ти си хубав, но ти не си мой. Лека нощ и бог да те благослови!»

тъй сложих край на размишленията. Изрекох «Лека нощ» на глас. Чух собствените си думи, а сетне до мен долетя ехото:

— Лека нощ, госпожице, или по-скоро, лека вечер. Слънцето още не е залязло. Надявам се, че сте спали добре.

Стреснах се, но само за миг. Познах гласа и оня, който ми говореше.

— Дали съм спала, господине? Кога? Къде?

— С право ме питате кога и къде. Вие изглежда превръщате деня в нощ и за възглавница си избирате масата. Неудобна постеля, нали?

— някой я бе застлал за мене, господине, докато съм спала. Оня невидим, благороден дух, който навестява работната ми маса, не ме бе забравил. Както и да съм заспала, събудих се на мека възглавка, завита с топла завивка.

— Стоплиха ли ви шаловете?

— Много. Очаквате ли да ви благодаря за това?

— Не. В съня си ми се сторихте пребледняла. От носталгия ли страдате?

— За да страда от носталгия, човек трябва да има дом, нещо, от което аз съм лишена.

— Тогава се нуждаете от грижлив приятел. Не зная друг, мис Люси, който да се нуждае от приятел повече от вас. Самите ви недостатъци го налагат. Имате нужда от някой, който да ви контролира, да ви направлява и да ви усмирява!

Идеята, че трябва «да ме усмирява», не излизаше от ума на господин Пол; и най-покорното подчинение от моя страна не бе в състояние да му я избие от главата. Но все едно. Какво от това? Слушах го и не си правех труд да изглеждам много смирена. Какво щеше да прави, ако му отнемех грижата «да ме усмирява»?

— Нуждаете се от наблюдение и от грижи — продължи той, — слава богу, че аз го виждам и правя всичко по силите си, за да изпълнявам и двете задължения. Наблюдавам и вас, и другите, и то постоянно, по-отблизо и по-често, отколкото вие или те могат да си представят. Виждате ли оня прозорец, който свети?

Посочи един прозорец с решетка в една от сградите на пансиона.

— Това е стая — заяви той, — която към наел уж за кабинет, а всъщност тя ми служи за наблюдателница. Там стоя и чета в продължение на часове. Така съм свикнал, такъв ми е вкусът. Книга за мен е тази градина, съдържанието й е човешката природа — женската природа. Зная ви всички наизуст. Ах, зная ви отлично, Сент Пиер, парижанката, и онази директорка — братовчедка ми Бек.

— Това не е хубаво, господине.

— Защо? Защо да не е? според кои вярвания? Да не би догмите на Калвин или пък на Лутер да го забраняват? Какво ме интересува? Аз не съм протестант. Богатият ми баща (защото, макар да съм познавал бедността и в продължение на година да съм гладувал в един римски таван — гладувал жестоко, понякога се хранех само веднъж на ден, а понякога и нищичко не хапвах, — аз всъщност съм от богато семейство) — та богатият ми баща беше верующ и ми намери за учител един йезуитски свещеник. Запомнил съм неговите уроци, и в какви неща, мили боже, съм прозрял благодарение на тях!

— Неща, научени крадешком, са непочтени открития.

— Пуританка! Не се и съмнявам. И все пак аз ще ви кажа какво зная благодарение на моята йезуитска система. Познавате ли Сент Пиер?

— Отчасти.

— Правилно се изразихте — «отчасти», докато аз я познавам цялостно. В това е разликата. Пред мен тя се представя дружелюбна, показваше ми кадифените си лапки, кокетираше, ласкаеше ме, умилкваше ми се. Аз лесно се поддавам на женско ласкателство — поддавам му се, без да искам. Макар и некрасива, тя беше, когато се запознахме, още млада, или поне умееше да изглежда млада. Като всички свои сънароднички знае да се облича, от нея се излъчва една сдържана, светска самоувереност, която ми спестяваше неловкостта…

— Господине, това сигурно не е било необходимо, аз никога не съм забелязвала да се чувствувате неловко.

— Госпожице, вие не ме познавате. Мога да се смущавам като някоя пансионерка. В характера ми се крие и скромност, и стеснителност…

— Господине, не съм го и подозирала.

— Не, госпожице, то е вътре в мен. Трябва да сте го забелязали.

— Господине, наблюдавала съм ви на обществени места — в училищната катедра, на трибуната, застанал пред благородници и короновани глави — и всякога сте бил съвършено свободен, както в класа на най-малките.

— Госпожице, нито благородниците и коронованите глави могат да ме смутят, а пък обществената изява е моята стихия. Обичам това и там се чувствувам като риба във вода но… но с две думи, ето ги на, това чувство се проявява сега, в този момент. Както и да е, няма да му се поддам. Ако, госпожице, бях мъж за женене (нещо, което не съм; спестете си подигравките, които ви идват на ум при подобни мисли) , ако бях човек за женене и сметнех за необходимо да запитам някоя дама готова ли е да ме приеме за бъдещ съпруг, тогава щяхте да разберете, че съм, както вече казах — стеснителен.