Шарлот Бронте - Вийет

Това не бе сторено безотговорно. Не бе празно отдаване на чувства. Той бе доказал верността си, посвещавайки всичките си сили на една алтруистична цел и я бе следвал с непрестанни лични жертви; заради онези, които любимата му бе обичала приживе, той се бе отказал от отмъщението и се бе нагърбил с тежък кръст.

Що се отнася до Жустин-Мари, знаех точно каква е била, сякаш я бях познавала. Знаех я, в пансиона на мадам Бек имаше много момичета, подобни на нея — флегматични, бледи, мудни, инертни, ала добродушни, безразлични към злото, непризвани за големи добрини.

Ако сега носеше ангелски криле, то знаех чие поетическо въображение й ги бе дарило. Ако челото й сияеше от отражението на нимбата, знаех в чии пламенни очи се бе родил този пламък.

В такъв случай имаше ли защо да се страхувам от Жустин-Мари? Нима образът на една бледа, мъртва монахиня, която някога си щяла да възкръсни, можеше да бъде вечна пречка? Ами тия благотворителни деяния, които поглъщаха земното му богатство? Ами сърцето му, обречено на девственост?

Мадам Бек, отец Силас не трябваше да зачекват тези въпроси. За мен те бяха едновременно най-неразгадаемата загадка, най-непреодолимата пречка и най-силният подтик, който някога съм изпитвала. Цялата седмица аз лягах и ставах с тези два въпроса. Отговор от тях можех да получа от един-единствен мургав дребен мъж, който седеше, стоеше, вървеше, преподаваше с нахлупена разбойническа гръцка шапка, увит в тъжното си палто, покапано с мастило и посипано с прахоляк.

След онова посещение на улицата на Влъхвите копнеех да го видя отново. Чувствувах, че след всичко, което сега знаех за него, ще мога да проникна по-дълбоко в израза на лицето му, че то ще ми бъде много по-интересно. Копнеех да проследя в чертите му отпечатъка на тази първична преданост, да открия в изражението му онази полурицарска-полубожествена добродетелност, с която го бе обвил разказът на свещеника. За мен той се бе превърнал в християнин герой, в този му образ исках да го гледам.

Такава възможност ми се удаде твърде скоро. Новите ми впечатления бяха подложени на изпитание на следващия ден. Да, удостоена бях да разговарям с моя «християнин герой» — да водя един разговор, който не бе особено величав, сантиментален или библейски и все пак бе доста оживлен.

Около три часът следобед мирът, обхванал първи клас, въдворен безболезнено от строгостта на мадам Бек, която самолично преподаваше един от своите безупречни и полезни уроци — този мир, повтарям, бе нарушен внезапно от бурното връхлитане на едно «палто».

Обладало ме бе дълбоко спокойствие. Освободено от отговорности в присъствието на мадам Бек, приласкавана от равния й глас, увлечена и поучавана от яснотата, с която разказваше урока (тя бе добра учителка), седях приведена над масата си и рисувах, всъщност копирах една сложна графическа рисунка, внимателно придавах на копието завършеността на оригинала, защото такова бе схващането ми за изкуството; колкото и да е странно, тази работа ми доставяше голямо удоволствие и аз бях достатъчно сръчна, за да възпроизведа най-сложните китайски гравюри върху стоманени и мезотинтови плочи — това беше без никаква стойност, ала на времето ми се струваше истинско изкуство.

Какво се бе случило? Рисунката, моделът, безценното ми копие, сграбени с нечия длан, светкавично изчезнаха от погледа ми. Аз самата се усетих разтърсена, изтласкана от стола тъй, както самотното и сбръчкано индийско орехче бива измъкнато из кутийката си на полицата от ръката на нервната готвачка. Столът и масата ми вдигнати от двата ръкава на развихрилото се палто, бяха отнесени надалеч. Миг след това самата аз ги последвах, след две минути се намерих настанена по средата на големия салон — обширна съседна стая, която се използуваше предимно да танци и уроци по хорово пеене — настанена бях тъй властно, сякаш никога вече нямаше да мога да мръдна оттам.

Когато отчасти се съвзех, видях, че се намирам пред двама мъже — би трябвало май да кажа господа, — единият тъмнокос, другият рус, единият имаше строга стойка като на военен и носеше сюртук, обрамчен с ширити; а другият и по облекло и по държане приличаше повече на студент или на артист, и двата бяха украсени с буйни мустаци, бакенбарди и имаха властен вид. Господин Еванюел стоеше настрани от тях. Очите и лицето му излъчваха силна възбуда; той вдигна ръка, сякаш се изказваше от трибуна.

— Госпожице — започна той, — доведена сте тук, за да докажете на тези господа, че не съм лъжец. Ще отговаряте според силите си на всички въпроси, които те ви поставят. Тъй също ще напишете съчинение на тема, зададена от тях. Те смятат, изглежда, че аз съм някакъв безпринципен мошеник. Пиша съчинения и умишлено ги подписвам с имената на моите ученици, а сетне се хваля, че те са ги писали. Вие ще опровергаете това обвинение.