Шарлот Бронте - Вийет

Презрението ми вдъхна сили. Отвърнах:

— Диктувайте, господине.

Рошемор продиктува темата: «Човешката справедливост».

«Човешката справедливост!» Какво да пиша? Безсмислена, бездушна абстракция, която не ме вдъхновяваше с нищо, а насреща ми се е изстъпил господин Пол, тъжен като Саул и строг като Йоав; до него, тържествуващи, стояха обвинителите му.

Погледнах към тях. Събираха смелост да им заявя, че нито ще пиша, нито ще проговоря, за да им доставям удоволствие, че темата им не ми харесва и присъствието им не ме вдъхновява, и че оня, който бе хвърлил сянка върху доброто име на господин Пол, бе злоупотребил с оная истина, за чиито застъпници се бяха появили. Тъкмо, повтарям, се готвех да им кажа всичко това, когато светлината озари спомените ми.

Тези две лица, вгледани в мен изпод храсталака от коси, мустаци и бакенбарди — тези два студени, но нахални, недоверчиви, но превзети образа, та това бяха същите лица, съвсем същите, които надничащи в светлината на газовите фенери, иззад колоните на един свод, ме бяха изплашили до смърт в оная нощ, когато бях пристигнала във Вийет. Съвсем сигурна бях, че тъкмо те бяха героите, които бяха накарали една безпризорна чужденка да загуби и ума, и дума и я бяха гонили, докато остане без дъх, през цял един градски квартал.

«Набожни съдници!» — казах си аз. — «Безгрешни предводители на младежта! Ако «Човешката справедливост» е онова, което наистина би трябвало да бъде, вие двамата едва ли щяхте да сте на сегашните си места и да се наслаждавате на доброто си име.“

Щом ме осени идеята, започнах да пиша. „Човешката справедливост“ се изправи пред очите ми в нов образ — като огнен, безкраен хаос с безгрижно скръстени ръце. Видях я в нейната обител, бърлогата на безредието. Слуги се обръщаха към нея за нареждания и помощ, каквато тя не им оказваше, просяци чакаха пред вратите й и гладуваха, невидени от нея, тълпа от деца, болни и шумни, пълзеше в нозете й и викаше да ги погледне, да се погрижи за тях, да ги излекува, да ги подсуши. Почтената дама не я бе грижа за ни едно от тия неща. Тя си бе намерила топло местенце край огнището, подръпваше блажено от късата си черна лула и отпиваше от успокоителната отваря на мисис Суини. Пушеше, пийваше, блаженствуваше в своя рай и ако до ушите й стигнеше викът на някоя страдаща душа, веселата дама я подгонваше с машата или метлата за огнището. Ако страдащият бе слаб, онеправдан и болнав човек, тя набързо се справяше с него, ако бе някой силен, жизнерадостен и необуздан, тя го заплашваше, а сетне мушваше ръка в дълбоката си кесия и му подхвърляше пълна шепа със захарни бучки.

Такова бе съдържанието на съчинението „Човешката справедливост“; което надрасках набързо и предадох на господата Боасек и Рошемор. Господин Еманюел го прочете над рамото им. Без да чакам присъдата, аз се поклоних на тримата и излязох.

Същия ден след края на учебните занимания господин Пол и аз се срещнахме отново. Естествено отначало срещата ни започна безбурно. Трябваше да му натрия носа, тоя принудителен изпит не можеше да се преглътне тъй бързо. Краткият разговор приключи с това, че той ме назова „подигравчийка“ и „безсърдечна“, след което ме стави.

Тъй като всъщност не ми се искаше да ме оставя, а желаех само да почувствува, че подобна негова постъпка не може да остане безнаказана, с радост го видях след малко да се занимава с цветята в беседката. Той приближи към стъклената врата, аз също пристъпих нататък. Заговорихме за цветята, които растяха наоколо. След малко господинът захвърли лопатата, отново подхвана разговор, премина на други теми и накрая зачекна оная, която ме интересуваше.

Понеже чувствуваше, че днешната му постъпка напълно заслужава укор, той се опита да се извини. Заяви, че съжалява за честите си лоши настроения, ала подхвърли, че трябвало да бъда по-снизходителна към него.

— Но — додаде — едва ли бих могъл да очаквам подобно нещо от ваша страна, мис Люси; вие не познавате нито мен, нито положението ми, нито пък моя живот.

Животът му! Веднага се хванах за думата. Заговорих за тази тема.

— Не, господине — отвърнах, — естествено, както казвате, аз не зная нищо за живота ви, нито за положението ви, нито за жертвите, правени от вас, не зная нищичко за скърбите ви, за изпитанията, за чувствата и верността ви. О, не, нищо не зная за вас, за мене вие сте напълно непознат.

— Виж ти! — промърмори той, вдигнал учудена вежди.

— Както знаете, господине, виждам ви единствено в класната стая — строг, догматичен, припрян, властен. Чувам да говорят, че в града се славите като човек действен и своенравен, изобретателен, сприхав, човек, който трудно се увещава и мъчно се пречупва. Човек като вас, без семейни задължения, няма и привързаност; никой не лежи на плещите ви, затова нямате и задължения към никого. Всички ние, с които общувате, сме за вас машини, с които се разпореждате както си щете, без да ви е грижа за нашите чувства. Търсите отмора сред обществото, под светлината на вечерното осветление. Това училище и колежа отсреща вас са работилница, в която изработвате стоката, наречена ученици. Аз дори не зная къде живеете, естествено е да приема, че нямате дом и не се нуждаете от такъв.