Шарлот Бронте - Вийет

— Присъдата ми е произнесена — отвърна той. — Мнението ви за мен е точно такова, каквото си го мислех. За вас аз не съм човек, нито християнин. Вие ме виждате лишен от чувства и от религия, без приятели и семейство, без ръководни принципи и вяра. Чудесно, госпожице, такава е наградата ни в този живот.

— Вие сте човек философ, господине — философ циник! — Погледнах палтото му, а той бързо почисти ръкава му. — Вие презирате нищожните задевки на човечеството, вие сте над удобствата, не сте зависим от утехата, която то може да дари.

— А вие, мадмоазел, вие сте спретната и чувствителна и на всичко отгоре страшно безразлична.

— Но всъщност, господине, сега, като се размисля, виждам, че трябва да живеете някъде. Кажете ми къде. И колко прислужници държите?

Той издаде гневно долната си устна, с което изрази дълбоко си възмущение, и извика:

— Аз обитавам една бърлога, мис — една пещера, в която не бихте и подали придирчивия си нос. Преди известно време, срамувайки се да призная истината, ви споменах за моя „кабинет“ в отсрещния колеж. Знайте сега, че тоя „кабинет“ е всичко, което имам, той ми е спалня и приемна. Що се отнася до „слугите“ (и той наподоби моя глас), те са десет на брой, ето ги.

И мрачно разпери току пред очите ми десетте си пръста.

— Сам си лъскам обувките — продължи той разсеяно. — И сам си четкам палтото.

— Не може да бъде, господине, по нищо не личи — възкликнах аз.

— Аз оправям леглото си и аз си почиствам, обядвам на ресторант, вечерям каквото се намери, дните ми са пълни с труд и празни откъм любов, нощите ми са дълги и самотни, аз съм див, брадясал и усамотен, никоя жива душа на този свят сега не ме обича освен няколко стари сърце, изнурени като моето, и няколко души, обеднели, страдащи, с празни кесии и пусти сърца, от които земните царства са се отрекли, но на които една воля и един завет свише са обещали царството небесно.

— Ах, господине, но аз зная.

— Какво знаете? Много други неща, не се и съмнявам, ала не и за мене, Люси.

— Зная, че държите приятна старинна къща на един приятен старинен площад в Бас Вий. Защо не отидете да живеете там?

— Виж ти! — възкликна той отново.

— Тази къща много ми хареса, господине, с нейното стълбище, възземащо се към портата, с посивелите плочи отпред, със зашумените дървета отзад — истинско дървеса, не храсти — дървеса тъмни, високи и стари. А будоара-параклис — би трябвало да превърнете тази стаичка в свой кабинет, тя е тъй тиха и тържествена.

Той ме разгледа внимателно. Поусмихна се и поруменя.

— Откъде сте научили всичко това? Кой ви го разправи? — запита господин Пол.

— Никой не ми го е разправял. А може би съм го сънувала, господине, как мислите?

— Ще ми позволите ли да надникна в сънищата ви? Човек не може да прозре в мислите на една будна жена, камо ли в небивалиците на нейните сънища.

— Ако съм го сънувала, то в съня си видях човешки същества и един дом. Видях един свещеник, стар, прегърбен и белокос, тъй също и прислужница, и тя стара и много живописна, и някаква дама, пищна, но странна. Главата й едва стигаше до лакътя ми, облеклото й бе по-разкошно от това на някой дук. Носеше рокля, лъскава като лапис лазули, шалът й струваше хиляда франка. Окичена бе с накити, толкова блестящи, че за пръв път виждах такъв красив блясък; но тялото й изглеждаше тъй, сякаш я бяха пречупили на две и после я бяха слепили. Тя бе надживяла мнозина свои връстници, навлязла бе във възраст, когато остават единствено мъката и скръбта. Станал бе мрачна — едва ли не неприязнена; и въпреки това изглеждаше, че някой се грижи за нея в нейната немощ — някой прощава провиненията й с надежда, че неговите провинения ще получат опрощение. Живееха заедно тези тримата — господарката, свещеникът, прислужницата, — тримата стари, немощни, приютени под едно нежно крило.

Той закри очи с ръка, но устата му остана открита и там съзрях изражение, което ми хареса.

— Виждам, че сте проникнали в тайните ми — обади се учителят, — ала не разбирам как е станало това.

Разказах му как — за мисията, с която бях натоварена, за бурята, която ме задържа, за грубото държане на дамата, за любезността на отеца.

— Докато чаках да отмине бурята, отец Силас запълни времето, като ми разказа една приказка.

— Приказка ли? Каква приказка? Отец Силас не е човек, който обича да разказва романтични измислици.

— Искате ли да я чуете?

— Да, започнете от самото начало. Бих желал да послушам как говорите френски — не се притеснявайте, може и да не е съвсем правилно. Готов съм да понеса и чуждици, и дори чуждестранния ви островен акцент.