Шарлот Бронте - Вийет

— Капризно момиченце — възкликна, — не позволяваш да те забравят нито за миг!

И като се наведе, вдигна го на ръце и прекоси двора на метър от прозореца, до който седях. Вървеше бавно, галеше животното до гърдите си и с гальовен глас го назоваваше с нежни имена. Когато стигна до стълбището пред главния вход, поспря и се извърна, отново вдигна очи към луната, погледна сивата катедрала, далечните кули и покрива, които чезнеха в синия дим на нощната мъгла, вкуси сладкия дъх на здрача и огледа свитите цветове в градината, после внезапно се озърна, погледът му премина по бялата фасада на училищната сграда, по дългата редица от прозорци. Стори ми се, че се поклони; ако го бе сторил, то аз нямах време да му отвърна със същото. Миг след туй бе вече изчезнал. Озареният от луната праг лежеше блед и разголен пред затворената външна врата.

Вдигнах в ръце всичко, което бях разпиляла на чина пред мен, и отнесох неизползувания куп на мястото му в трети клас. Разнесе се звънецът за вечерна молитва. Отзовах се на неговия призив.

Знаех, че на другата сутрин нямаше да се появи на улица „Фосет“, защото този ден прекарваше изцяло в мъжкия колеж. Предадох своите уроци, успях някак си да прекарам и останалите часове. Когато започна да се стъмва, въоръжих се да посрещна тягостната скука на вечерта. Не бях се замислила дали ще е по-добре да остана при другите, или да се усамотя. Предпочетох да остана сама. Дори да имах надежда за краткотрайна утеха, знаех, че ни едно сърце, ни един ум в този дом не може да ми я дари; единственото място, където можех да я търся, бе под капака на работната ми маса, скрит сред страниците на някоя книга, позлатяваща острието на някой молив, писеца на писалката или обагряща черната течност в мастилницата. С натежало сърце вдигнах капака на масата, с изнурена ръка започнах да прехвърлям онова, което са намираше там.

Без капка надежда започнах да вадя и отново да връщам на мястото им познатите ми книги, томчета, подвързани в познати корици. Не ме привличаха, не можеха да ме утешат. Я виж, това май е нещо ново — този памфлет с лилави корици! За пръв път го виждах тук, а днес, този следобед, бях подреждала масата си, брошурата, изглежда, е била оставена най-много преди час, докато сме вечеряли.

Разтворих я. Какво беше това? Какво би могло да ми каже?

Не беше нито разказ, нито поема, не беше есе, нито историческо съчинение, от книжката не звучеше песен, тя не разказваше, не приканваше към размисъл. Беше на теологически теми, проповядваше и увещаваше.

Заслушах се в нея с готовност, защото, макар да бе малка по обем, имаше силен глас и веднага привлече вниманието ми. Проповядваше католицизма, призоваваше към промяна на верските убеждения. Гласът на тази малка хитра книжка бе глас сладък, интонациите й бяха примамливи и успокояващи. От нея не долитаха гневните гръмотевици на католицизма, не се долавяше ядовитият му глас. Протестантът трябваше да стане католик не от страх пред еретическото чистилище, а заради обещанието за опрощение, заради благостта, предлагана му от светата църква. А светата църква нямаше намерение да заплашва, нито да насилва, единственото й желание бе да напътствува и да печели с доброта. Кой, тя ли била готова да преследва? В никакъв случай! За нищо на света!

Това благо томче не бе адресирано до закоравелите и светски хора, то не бе достатъчно питателна храна за силните. Беше като мляко за невръстните — кротка майчина любов към най-малката и най-милата рожба, насочено бе изцяло и единствено към онези, до чийто разум се достига през сърцето. То призоваваше, но не чрез интелекта, стремеше се да привлече чувствителния чрез неговите чувства, добрия — чрез добротата му. Свети Павел събрал край себе си сираците, не е изричал по-сладки думи от словата, написани тук.

Спомням си — едно от основните подбуди към вероотстъпничеството се обосноваваше с факта, че католик, загубил скъпи приятели, можел да се наслаждава на неописуемата утеха, че с молитвите си ще ги избави от мъките на пъкала. Писателят не се докосваше до непоклатимата вяра на онези дълбоко вярващи, на които и през ум не им минаваше за адските мъки, ала аз си помислих за това и общо взето, предпочетох втората доктрина като по-утешителна.

Малката книжка ме развесели и не можа да ме раздразни. Беше лицемерна, сантиментална, плитка книжчица, но нещо в нея разпръсна мъката ми и ме накара да се усмихна, развеселих се от игривото подръпване на това новородено вълче, увито в овча кожа, което се опитваше да блее като невинно агне. Някои пасажи ми напомниха методистките проповеди, които бях чела като дете; подсладени бяха със същата фанатичта възбуда. Оня, който я бе писал, не ще да е бил лош човек и макар навсякъде да откривах заучените му хитрости и да съзирах скритите му намерения, бих се поколебала преди да го обвиня в неискреност. Ала преценките му се нуждаеха от патерици, трудно биха се задържали на крака сами.