Цончо Родев - Пиратът (С черен лъв на мачтата)

— Съгласен съм с протостратора — подкрепи го царят. — Пет ромейски галери и пет български, това е най-голямото уважение, което пиратът заслужава.

— А командуването? — попита ромеецът. — Щом е обща армада, трябва да има и един общ началник.

— Нека да бъде вашият мегатриарх 153… както там му беше името…

— Никифор Дермокаит — побърза да подскаже протоиракарият.

— Изглеждаш доволен от предложението ми, Лъв Мелисин?

— Няма да го скрия, господарю. В Константинопол се бояхме, че ще искаш вам да принадлежи общото командуване.

— Имам две причини за предложението си. Преди всичко да разберете, че ще бъда почтен съюзник. И второ — не разполагам с корабник, комуто да поверя такава голяма сила. Може и да не го знаете в Цариград, но след изгонването на Кремен аз още не съм назначил военачалник на корабните войски. Засега това все още се върши от Смед, син на Драгия, който бе помощник на Кремен. Бил добър и способен, казват, ала все още не го е доказал в голямо сражение.

— Няма да скрия, че свали голяма тежест от гърдите ми, господарю. Ние се страхувахме, че тъй като вероятно ще се воюва във води на царството… Но кълна се, няма да съжаляваш, господарю. Мегатриарх Никифор Дермокаит има слава на морски Велизарий.

Те се впуснаха в уговаряне на подробностите — разговор, в който от българска страна говореше предимно Диман. Споразумяха се за всичко най-съществено — какво ще е въоръжението на десетте галери, кога и къде ще се срещнат (определиха място в морето на едно денонощие път източно от Созопол), как ще търсят пирата, с какви знаци ще се разбират ромейските и българските кораби и тъй нататък, и тъй нататък. Когато свършиха и това, царят показа, че се готви да стане.

— Като че ли изчерпихме всичко, Лъв Мелисин. Върни се в Цариград и предай на венценосните си господари Андроник и Михаил, моите братя по власт и корона, поздрав и дружелюбие от мене. И не пропущай онова, което ти казах за възможността Византия да стане миротворен посредник между моето царство и Генуезката комуна.

Ромеецът се изправи пръв и започна церемониалните поклони, но точно тогава отново се обади сълзливо патриарх Йоан Век:

— А аз, царство ти? Не е ли сега най-подходящият момент да ме върнеш с протоиракария в родината ми? — Брадата на свещенослужителя трепереше по цялата й внушителна дължина.

— А, не — с непроницаемо лице отговори Светослав Тертер. — Ти си ми нужен тук, твое светейшество. В морето ще се води люта бран, а в Царевец ние с тебе ще се молим заедно и единогласно за победата на обединените оръжия на България и Византия.

С тези думи царят стана. Беше знак, че срещата е приключена.

Разговорът беше предаден дума по дума в Цариград, като не беше пропуснато да се разкаже и за хленченето на Йоан Век да бъде върнат там, където той виждаше своята родина.

Когато във Варна се получи хрисовулът 154за предстоящото сразяване на пирата Кривич, кефалията Трошан, син на Властимир, изпадна в такова състояние, за което най-подхождат думите припадък от радост. Нявгашната омраза в сърцето на Трошан съвсем не бе загаснала; напротив — като си спомняше достойнството, с което бившият военачалник на корабните войски бе посрещнал и лишаването му от звание, и удара с бич (кефалията не забравяше също и заплахата на нака̀зания), тази омраза кървеше като прясна рана. Не спомогна за заличаването й и превръщането на Кремен в Кривич — превръщане, което отдавна не беше тайна за никого от крайбрежието, а Трошан получи потвърждение за него и от собствената си дъщеря. Защото в новото си поприще Кремен — Кривич дори надмина легендарната слава на военачалника; говореше се, че няма момче от устието на Тирас на север до Агатопол на юг, което да не мечтае да служи на кораба с черния лъв на жълтия пряпорец.

В предстоящата разправа с пирата Трошан виждаше удовлетворяване на глождещото го от години чувство. А че щеше да го удовлетвори, той изобщо не се съмняваше — крила да сложеше на своите кораби, Кривич пак нямаше да се спаси от клещите на десетте галери, поставени в ръцете на такъв майстор като Никифор Дермокаит. И като се ръководеше от тези две подбуди — желанието за мъст и пълната увереност в победата над Кривич, — Трошан съзнателно си позволи едно своеволие, което иначе, при здрав разум и спокойствие, никога не би и помислил. Използува властта си на кефалия и обстоятелството, че Смед все още се водеше помощник военачалник, за да наложи той сам да стане на командната площадка на „Отмъстителят“, като на Смед остави „Победоносецът“. Трошан не разбираше нищо от мореплаване и още по-малко — от изкуството на морската рат, през целия си живот бе пътувал само пет-шест пъти по море с пощенския неф до близките му подвластни пристанища, но той не без основание се надяваше, че други щяха да свършат черната работа, а той само щеше да присъствува, когато морската бездна ще погълне завинаги Кривич и неговите пирати. Това щеше да му плати всичко, дори морската болест, която Трошан не изключваше за себе си.