Цончо Родев - Пиратът (С черен лъв на мачтата)

Генуезецът така яростно стисна челюсти, че зъбите му изскърцаха. И не изрече нито дума повече — сега би било нелепо да сипе предишните си заплахи. Но че не се бе отказал от обещанието си за мъст, това сякаш бе дамгосано върху лицето с черните очи и гърбавия нос.

Двамата слязоха заедно на брега още с първата ладия, която започна да разтоварва пленниците-корабокрушенци. И тук в един миг с Кривич стана рязка промяна — посърна, лицето му загуби цвета си. Генуезецът усети необяснимия обрат в настроението на своя победител и проследи погледа му. На тридесетина крачки от тях пристанищна ладия бе заета да товари обкована ракла и друг по-лек багаж, за да ги превози до един неф, спрял недалеч от брега. Около корабниците се въртяха няколко стражи и две девойки; мъжкото прозрение подсказа на Спарвиеро, че промяната в пирата се дължеше на по-високата и по-слабата от двете — онази с тъмнокестенявите коси и високото мраморно чело.

Момичето също погледна към тях. Кривич я поздрави с учтив поклон. Тя му отговори, но толкова студено, че на генуезеца се стори сякаш отново го облива октомврийското море…

Месеците, които изминаха, окончателно утвърдиха славата на Кривич като страшилището на Понта. Този човек като че бе сключил договор или с Посейдон 145, или със самия Велзевул 146, та нехаеше към всичко онова, което през зимата стъписва и най-добрите капитани — пронизващия леден вятър, бурите с гигантските вълни, обледеняването на галерата, вихрушките, които откъсват платната и трошат мачтите… Двата му кораба бродеха навред между подстъпите на Веригава на запад и на Кавказ на изток, дръзко се появяваха ту пред ромейските пристанища на юг, ту пред генуезките колонии по северния бряг на Понта. Тъй или иначе за около половин година един-единствен генуезки кораб успя да премине през тази своеобразна морска обсада, за да достави в Тана 147и Кафа продоволствие и поща, но не така щастлив бе и обратният му път — Кривич го завладя с абордаж, остави на корабниците само храна и вода колкото за пътя до Пера, а всичко друго — богатите товари от земите на Хазария и на татарите — отиде в трюмовете на неговата „Кротушка“.

Това сякаш се видя недостатъчно на този човек, та той започна по-често да посвещава „вниманието“ си и на византийските кораби. Поводът беше, че веднъж генуезците се опитаха да поддържат връзката с колониите си чрез ромейска галера; Кривич наистина трябва да го е разбрал от Сатаната, защото не само не допусна осъществяването на тази хитрост, но после започна „да си го връща“ почти на всеки срещнат византийски съд. Не стига това, но той на два пъти влезе в големите ромейски пристанища Трапезунд 148и Килиос 149, на три крачки от Константинопол, както е думата, на бърза ръка прибра съдържанието на по един закотвен там кораб и изчезна, преди някой да се сети да организира преследването му.

Последицата беше, че още преди пролетта да влезе в пълните си права, жълтото знаме с черния лъв се превърна в кошмар не само за генуезците, но и за ромеите. И стана така, че след кратка размяна на писма с бързи гончии 150, в последните дни на април съимператорите на Византия Андроник и Михаил проводиха важно пратеничество в Търновград. А че беше важно, личеше не само по богатите дарове за цар Тодор Светослав, но и от избора на апокриспария — империята се представляваше не от кого да е, а от Лъв Мелисин, протоиракарий 151на Андроник и един от най-близките му съветници. Отначало Светослав Тертер имаше намерение да приеме знатното пратеничество според установените обичаи — ще рече в престолната зала, с целия синклит наоколо и прочие — ала по молба на самия апокриспарий срещата се състоя в съвсем затворен кръг. Царят го прие в работната си стая и в присъствие само на протостратора Диман (за него в Цариград се говореше, че бил от простолюдието и достигнал до ранга на втори човек във войската след владетеля само благодарение на личната си храброст, верността си към Светослав и вродената си дарба не да разсъждава, а да чувствува развитието на боя) и на Йоан Век.

За този Йоан Век си заслужава да се кажат няколко думи повече. Знаеше се за него, че е чистокръвен созополец по род, посветил се на младини на духовното поприще и достигнал до самия връх — станал патриарх на Византия. Да, но не се задържал дълго на патриаршеския престол — всичко на всичко седем години. Причината: чепатия му созополски характер. В 1303 година императорът пожелал да повиши цените на някои от основните храни на трапезата на обикновените люде, а Йоан ХІІІ решително се противопоставил; стигнал в дързостта си дори до там да предупреди, че ще откаже да изпълнява патриаршеските служби, ако Андроник присъствува в църквата. Императорът се опитал на няколко пъти да се спогоди с непокорния патриарх, но Йоан Век държал на своето по созополски. И се случило онова, което става открай време, когато властта се сблъска с неизгодната й истина, дори когато тя се изрича от главата на църквата — в двубоя победила властта. Андроник потърсил услугите на продажни епископи и митрополити, свалил непокорника от патриаршеския трон и го заточил в родния му Созопол. Там година по-късно го заварил Светослав Тертер след битката при Скафида и го отвел със себе си в престолнината.