Цончо Родев - Пиратът (С черен лъв на мачтата)

Но какво ставаше, за Бога? Кривич не знаеше да пристава при северен вятър ли? Защо не свърваше наляво към острова, а продължаваше в широкия пролив между него и сушата? И дори не се движеше по средата, а избягвайки две скалисти островчета, вземаше курс малко на югозапад, с който още повече се отдалечаваше от убежището си? 144

Именно тук „Кротушка“ забави ход и разстоянието между двата кораба чувствително се скъси; вече някой по-добър майстор на лъка би могъл да я достигне със стрелата си. И точно тук последва сгромолясването. С вече познатата на Спарвиеро маневреност галерата на пирата рязко изви наляво, но измина само половин поприще и пак извърна нос право на юг. „Санта Кроче“ продължи направо и…

… И със страхотен грохот се надяна на риф, който никой досега не бе забелязал. Хората изпопадаха; едната мачта се пречупи, като затисна няколко от галеоттите, кръмовата надстройка се пропука. Джанлука Спарвиеро още не можеше да се ориентира в станалото, за да предприеме нещо, когато трамонтана и високите вълни издигнаха още веднъж „Санта Кроче“ и повторно го тръшнаха върху рифа, като направиха кила му на трески. Великолепната галера, гордост на Генуа, не издържа, пречупи се подобно на суха пръчка на две, като носовата половина потъна от южната страна на рифа, а кръмовата се вирна почти отвесно от северната и така изчезна в морските дълбини.

Вече нямаше място за никакви заповеди — всеки трябваше да се спасява както може. Мнозина бяха погълнати от морето: от воините — които не свариха да се освободят от ризниците си, изплетени от железни колелца, и от галеоттите — на които не стигна времето да строшат веригата, приковаваща ги към седалките. (По-късно в един доста мрачен доклад до Комуната Джанлука Спарвиеро щеше да пресметне загубите си на около двеста и четиридесет души! А щяха да му отговорят, че може би е проявил скромност при изчисленията… Ала и не му придиряха много — поне половината от издавените бяха галеотти, пък тях Генуа не ги броеше много-много за хора…) Спасение намериха предимно онези, които или бяха великолепни плувци, или успяха да докопат нещо дървено от потъналия кораб. Между тези последните бе и Джанлука Спарвиеро.

Междувременно „Кротушка“ направи ловък поворот, приближи и корабниците й започнаха да спасяват корабокрушенците. Откъм Свети Кирик се появи и „Добродушко“ и подхвана същото в по-трудната, наветрената страна северно от рифа. Впрочем не закъсняха и пиратски ладии от различни големини, но тяхната цел не бяха пострадалите хора, а заграбването на едно-друго от престаналия да съществува „Санта Кроче“.

Когато вече не се виждаше някой да маха за помощ, галерата и линьото се отправиха към Созопол. Спарвиеро се бе случил на „Добродушко“, но Кривич изиска да го прехвърлят на неговия кораб. За негова — на Кривич — чест трябва да се каже, че не произнесе нито един подигравателен звук, а точно обратното: с изискани думи изрази съчувствието си за участта, сполетяла капитана. Обратното — генуезецът бе в толкова мрачно настроение, че не можа дори да благодари за спасението си.

— Каква ще бъде съдбата ни, капитане? — попита.

— Ще ви предам на управителя на Созопол. Поемаш ли отговорността за людете си, или да ги навържа двама по двама?

— Приемам. За тях аз все още съм капитанът… макар че корабът го няма вече. Но ти не отговори навъпроса ми, капитане.

— За съдбата ли? Откровено казано, не зная, никога не съм бил сухоземен служител на царя. Но предполагам, че ще ви задържат и ще пратят вест в Цариград да дойде кораб да ви прибере. Впрочем и да донесе тлъстата вражда, която дължите, загдето „Санта Кроче“ за втори път наруши принадлежащата на България част от морето. Или отново ще оспориш, че си нарушил българските води, капитане?

Джанлука Спарвиеро преглътна иронията, която се съдържаше в тези думи. Обърна поглед назад през кръмата и дълго, дълго се взира към Паликари. Сега, когато беше известен за него, той ясно видя как подгонените от трамонтана вълни се разбиваха в рифа.

— Беше бойно щастие, Кремен, син на Видул.

— Кривич — поправи го пиратът. — Онзи Кремен не съществува вече.

— Добре, нека да си Кривич. Но ще повторя, че победата ти (доколкото това изобщо може да се нарече победа) се дължеше на бойно щастие, не на воинска сила или на корабоплавателно умение.

— Ние на български го наричаме „хъітрост воинствена“. Да познаваш морето там, където ще се състои сражението, и да го превърнеш в свой съюзник, е част от военното изкуство, капитан Спарвиеро.