Цончо Родев - Пиратът (С черен лъв на мачтата)

— Тук има много хубави стоки от всички краища на света — каза тя с непроницаемо лице. — Бих рекла дори повече, отколкото в Търновград. Ще ги видиш и ако ти харесват, ще можеш да си накупиш и ти от тях.

— А сега да тръгваме, а? — предложи повторно гостенката. — Нетърпелива съм да видя вашия южен град… Началникът на нефа е много мил човек, той ще има грижата да изпрати багажа ми у вас.

За нейна изненада Радомира отново не помръдна.

— Не, да почакаме — настоя. — Водя и двама прислужници за раклата ти. А междувременно запознай се с нашия кастрофилакс. Негослав, син на Ханко.

Посоченият мъж със знаци на а̀рхон 66 66 А̀рхон — офицер. се поклони. Беше сравнително млад мъж, не повече от тридесетинагодишен, с правилни черти, но с толкова сериозно и строго изражение, че пред него човек неволно се стъписваше. Едва сега Благовеста забеляза, че освен кастрофилаксът за посрещането й бяха дошли и една десетица стражи в пълно въоръжение. Тя ги изгледа смаяно, после прихна в смях:

— Ама какво става тук, мили хора? Какво е това посрещане с воини във вид като за люта бран? Ами че ние сме в Созопол, не в гората…

— Тук е по-страшно, отколкото в гората, Благовесто, дъщеря на Трошан — обади се с равен и наглед безизразен глас Негослав.

— Пък аз си представях, че идвам на увеселение… — засмя се гостенката. После кимна сговорчиво: — Нека бъде вашето, вие по-добре си го знаете. Тъй или иначе всеки дом си има свои закони.

След малко те тръгнаха към дома на дукса. Напред вървеше кастрофилаксът Негослав, зад него двете девойки, после слугите с багажа на гостенката, а от двете страни с ръце на оръжията крачеха един зад друг две редици по петима стражи. Слава Богу, никой не направи опит нито да ги закачи, нито дори да подметне неприлична дума, но иначе по пътя им не липсваше присъщата „украса“ на Созопол — комарджиите, продажните жени, пияните, застигнати от съня там, където ги бе повалило виното, прекупвачите на стока…

Когато стигнаха до дома на дукса, Радомира настани гостенката си в определената за нея стая и й помогна да подреди вещите си. Тъкмо бяха стигнали до даровете, когато при тях влезе Драголюб. Той шумно и сърдечно приветствува младата гостенка и, възползувайки се от правото на възрастта си, звучно я разцелува по двете бузи. Тя пък от своя страна му връчи подаръка, изпратен по нея от баща й Трошан. Беше наистина болярски подарък: сребърна чаша за вино с гравирани от умела ръка върху нея ловни сцени. Драголюб я огледа и лицето му грейна от неподправено удоволствие:

— Царски дар! — каза. — Още довечера ще проверя колко е дълбоко дъното му… А ти бъди добре дошла под моя покрив, Благовесто. Всеки ден, в който те виждам, ще бъде празник за мене. А доколкото зависи от скромната ми власт, ще се постарая да запазиш добър спомен от нашия, хм, пъстър и, хм, богат на преживявания Созопол.

Когато най-сетне останаха сами и уловили ръцете си, се отпуснаха в купчината възглавници върху китеника на земята, Благовеста поде полушеговито-полусериозно:

— Няма да скрия, посрещането ме изненада, мила приятелко. Покрай баща ми съм била в доста градове на царството; не помня някъде да се е налагало да ни съпровожда въоръжена до зъби стража. Пък ме поразиха и думите на кастрофилакса…

— Той ти каза истината, Благовесто. В Созопол е по-страшно отколкото в гората.

— Защо? Аз, честно казано, си представях Созопол като град, подобен на всички други по крайбрежието, само че по-топъл и по-чаровен: с рибарите, които се прибират от морето с препълнени от още живи и подскачащи риби ладии, с шумните улички на бъчварите и медникарите, с тихите на шивачите и цънгарите 67 67 Цънгар — обущар. , с пъстрите пазарища на наши и чужди стоки, с олелията на корабостроителите около вече възправената на стойките си панфила 68 68 Панфила (ст.тер.) — византийски търговски или боен кораб, по-малък от дромон. … Вярно, може да се мярнат и пийнали мъже, но бива ли без тях в пристанище?

— Всичко това го имаме и ние — с мрачно лице потвърди Радомира. — И златари, и дърводелци, и хлебари, и зидари… Не ни липсват също хубави черкви, а даже си имаме и митрополит. Да, да, в Созопол има митрополит. За да бъда честна ще ти добавя, че за пръв и единствен път съм го виждала при пристигането ни, когато бе излязъл с другите първенци да ни посрещне… Не се е мярвал повече, пък се и дочува, че се е пропил от безделие. Тук има такъв свят, който не претрива праговете на църквите, знаеш. А иначе цялата сила на дукса, баща ми, се състои в тези десет-дванадесет стражи, които вече видя. Стоят си в живелищата, умират от скука и само дето дават по един полузаспал пазач пред нашата порта. Символ на власт, а не действителна власт, ако разбираш какво искам да кажа. 69 69 Любопитно, но почти същата картина е констатирал приблизително 600 години по-късно и Константин Иречек (Пътувания по България, С., Наука и изкуство, 1974, с. 826), посетил града в 1884 г. Той пише: „Созопол сега е забравен град и пристигането на чужд пътник прави там не малка сензация… Тук живее епископ, чиято епархия обаче се свършва близо пред градските врати. Държавни учреждения тук няма; кметът с пикет (Б.а. — на френски по-правилно пикѐ (piquet): малка група съответно обучени мъже — стражари, пожарникари или др. подобни — които стоят в казармените си помещения с готовност да бъдат призовани при случай.); румелийска жандармерия представлява в този кът правителствената власт.“.