— Обуздай нетърпението си, момиче. Този кораб все още се движи с весла, дядо Господ не е благоволил да го обдари с крила. Почакай! Щом се мерне Созопол, ще ти го покажа. — И се усмихваше като на дете, което трябва да бъде залъгвано: — Какъв красавец е той, за чудо и приказ! Прилича на бяла птица, кацнала на вдадена в морето скала.
След дълга размяна на писма и покани и след сложни многомесечни преговори с баща си Благовеста най-сетне бе измолила разрешение да погостува на приятелката си Радомира, дъщеря на созополския дукс Драголюб. Трошан не даде лесно това позволение — нефът, който обикаляше крайбрежието, носеше твърде обезкуражаващи новини за този южен град. За да измоли пътуването, Благовеста използува цялото си влияние върху баща си и всичкото си красноречие. Нямаше да дадат резултат, макар Трошан да изпитваше болезнена слабост към дъщеря си; склони да я пусне на това пътуване едва тогава, когато — вероятно под влияние на неговата дъщеря — получи лично писмо от Драголюб, който обеща сам да поеме грижата за гостенката на Радомира.
И ето, дойде времето Благовеста да предприеме най-изумителното „приключение“ в живота си — сама, без опеката на баща си или брат си, да тръгне по море към Созопол, „чак на другия край на царството“. Оставиха й илюзията да смята, че пътува напълно самостоятелно, но иначе баща й бе имал един дълъг разговор „на четири очи“ с началника на нефа, който се задължи да се грижи по пътя за момичето като за собствена дъщеря и нито за момент да не отслаби вниманието си, чак докато предаде младата гостенка на нефа на семейството на созополския дукс.
Беше прекрасно време през юни — нито много горещо, нито много хладно, — също и морето се показа благосклонно, та пътуването излезе наистина едно дълго удоволствие за Благовеста. Момичето изпитваше неземна радост при пурпурните изгреви на слънцето, което сякаш излизаше направо от морските недра, при шумната гълчава по малките и големи пристанища по пътя (най-много я порази Месемврия 64 64 Месемврия — Несебър.
, този невероятен град в морето, който само една тясна ивица земя свързваше със сушата), увлекателните разкази на стария началник, може би и доста поукрасени, но толкова вълнуващи, че чак дъхът ти да спре, докато ги слушаш… И все пак над всичко беше нетърпението да стигне най-сетне до Созопол и до Радомира, която още от времето, когато живееха в Търновград, имаше като сестра…
В малкото пристанище на Атия 65 65 Атия — нос Атия, северно от Созопол.
, където уж щяха да кажат само „добър ден“, се наложи да останат непредвидено дълго — бе дошъл управителят на близките рудници и толкова подробно уточняваха някакви книжа с началника на нефа, че той, началникът, не се реши да тръгне по здрач и останаха да пренощуват в удобното заливче, защитено откъм морето от сивите скали на носа. Тази нощ се стори най-дългата в целия живот на Благовеста. Слава Богу, поеха оттам още с първите лъчи на слънцето. И още далеч преди пладне началникът с белите коси и бронзовата кожа на лицето повика при себе си девойката и й посочи на юг:
— Созопол!…
… В Созопол, разбира се, също отдалече бяха забелязали приближаването на нефа. И докато корабниците бяха още заети да намерят удобно за̀ветно място и да спуснат котвите, Благовеста различи приятелката си на брега. И как да не я различи, когато Радомира размахваше над главата си толкова голяма алена кърпа, сякаш за целта бе боядисала в червено цяла постелка за легло. Гостенката отговори по същия начин и едва дочака първата ладия от брега, за да скочи в нея.
На сушата двете приятелки се хвърлиха в прегръдките си. Раздалечаваха се, за да видят промените, настъпили във всяка през изминалите две години, после отново се прегръщаха. Смееха се като полудели, но, както става обикновено, разговорът помежду им тъй и не потръгваше. За да запълни празнотата, Благовеста подкани:
— Няма ли да тръгваме към вас?
— Нали имаш багаж?
— Разумява се. Дрехи, пък и… — Благовеста се усмихна тайнствено — … пък и нещичко дар за тебе. — Тя смръщи носле. — Знаеш ли, аз мислех, че ще ти взема дъха с моите подаръци, пък като виждам как разкошно си облечена, просто ме е срам за онова, което нося…
Приятелката й наистина беше облечена така, че би предизвикала завист и в двореца на Царевец. Носеше руба до глезените от плат в оранжево и мораво с мънистена украса на всяка пресечка на цветовете, а през раменете — леко наметало в небесносиньо. Тези цветове много подхождаха на Радомира. Малко по-ниска от гостенката си и с по-заоблени форми, тя бе наследила от баща си кръглото лице и алените бузи, но за разлика от него имаше пищна буйна коса с цвят на старо дъбово дърво, оплетена в две разкошни плитки, които се стичаха по гърба й почти до бедрата.
Читать дальше