Цончо Родев - Пиратът (С черен лъв на мачтата)

В същото време на бака на галеаццата бяха двамата владетели. Нямаше нужда да се представят един на друг — те се познаваха още от годините на заложничеството, прекарани от Светослав в Цариград, когато, макар и с известна разлика във възрастта, много често бяха вземали участие в едни и същи игри. Причината беше, че Михаил тогава, както впрочем и сега, бе малко болнаво крехък, изнежен, слабоват и ставаше лесна жертва на жилавия като тетива български княз.

— Беше крайно време тези противоестествени отношения между нас да се оправят, Михаиле — каза Светослав, като по този начин наложи да се обръщат един към друг по имена, както някога в двореца на Андроник, а не на „твое величество“.

— Това е радост и за моето сърце, побратиме. Познаваш ме, аз по природа съм миролюбив човек и тези вражди ме измъчваха. Особено пък като знаех, че отсреща не е някой друг, а ти, моят другар от детинство.

Светослав Тертер сложи ръка на сърцето си и се пречупи в лек поклон. Той, разбира се, не вярваше на нито една от така любвеобилните думи, ала знаеше, че е по-добре да се престори на затрогнат от тях. Все пак не пропусна да подметне:

— Чудесно е, че изпитваме еднакви чувства, Михаиле. Но мисля, че ще бъде по-добре, ако всичко уговорено за вечния мир помежду ни бъде отразено на пергамента и се скрепи от нашите подписи и златопечати.

— Как? Мигар не забеляза? Ами че нашите хора вече работят над мирния договор, Светославе. Ето ги там отсреща в каютата на мегатриарха.

— Виждам само моя логотет Гневота. А кой представлява тебе?

Безкръвните устни на Михаил Палеолог се разтеглиха в усмивка.

— Не се бой, не е Адриан Кастамонит. Съгласно твоето желание го заточихме завинаги в малоазийското му имение. И тъй като с баща ми не сварихме да назначим нов логотет, нас ни представлява още по-висш сановник — севастократорът 234Мануил Аплакий.

Царят изрази своето доволство с привичното си кимване с глава.

— А с Генуа, побратиме?

— Ще бъдат напълно уредени и отношенията ви с Комуната на грифона. Консулът Романо д’Анци има нарочни пълномощия от Генуа. Ще подпишеш съответен договор и с него.

— Не! — сухо и рязко възрази Светослав Тертер.

— Не? — обърка се императорът. — Но нали твоето условие…?

— Спазили сте условието и договорът с Генуа ще бъде подписан. Но не от мен. Не забравяй, че аз съм цар и самодържец и мога да слагам подписа си само до подписите на мои равни. Каквито и да са пълномощията на Романо д’Анци, аз не го смятам равен на себе си.

— Тогава? — закърши ръце Михаил. — Какво ще стане тогава? Мигар ще се откажеш в последния момент от женитбата и всичко сторено досегаще пропадне?

— Далеч от тази мисъл, побратиме. Договорът с Генуа ще бъде сключен, но под него ще бъде подписът на мой пълномощник. Дори имам подходящ човек за това. Драголюб, кефалия на Варна.

— Как? Един кефалия ще подпише наред с консула на Пера?

— Защо не? Да си кефалия специално на Варна аз поставям далеч по-високо, отколкото да си консул на някаква си там колония.

Бледата усмивка на Михаил отново се хлъзна по устните му.

— Романо д’Анци ще се разпори по шевовете, но — няма как — аз ще се погрижа за него. — Императорът постави ръка върху ръката на Светослав. — Изобщо ти и твоят, хм, „пират“ Кривич ни притиснахте до стената, Светославе, и от тук нататък вие ще надувате вашата прословута българска гайда, пък ние ще играем по свирнята ви.

— Какви ги приказваш! — възмути се Светослав Тертер, макар отлично да знаеше, че Михаил Палеолог бе изразил истината. А като се увери, че всичките му условия бяха приети, ловко промени разговора: — Ала ние сме двама короновани престъпници, Михаиле. Заловили сме се да приказваме за договори и междудържавни отношения, докато аз горя от нетърпение да видя утрешната си съпруга.

— А тя, горката? Представяш ли си как ни чака тя в каютата си? Хайде, да побързаме при нея!…

Отидоха. И там Теодора, облечена в пищна златотъкана руба, наистина ги чакаше в средата на кабината и нервно кършеше пръсти.

Светослав Тертер я обхвана с един поглед — всъщност той за пръв път виждаше принцесата, която утре щеше да стане царица на България. Теодора беше шестнадесет-седемнадесетгодишна, стройна и хубавичка. Само хубавичка, а не хубава, не защото имаше някакви видими недостатъци, а поради това, че на лицето й си бяха дали среща две различни раси. От баща си тя бе наследила малокръвието, широкото бяло чело и тънките устни, а от майка си арменката 235 — широкото лице, гъстите вежди, големите влажни очи („волоока“ — би я нарекъл Омир) и леко изгърбения нос. Царят преглътна една въздишка; абе династически брак беше наистина, ала булката все пак можеше да бъде малко по-красива, нали?