Цончо Родев - Пиратът (С черен лъв на мачтата)

Изуменият Негослав за втори път едва събра сили да отговори:

— Да, царство ти.

— Но защо ме посрещаш ти? Не е ли редно това да стори най-старшият по длъжност в града?

Смутен, кастрофилаксът се прехвърли няколко пъти от крак на крак. Той се огледа безпомощно, после рече отпаднало:

— После ще ти обясня всичко, царство ти. Тук станаха едни събития… Да, едни събития, дето… С една дума дуксът Трошан е…

— Кой ти говори за Трошан, Негославе? — все така простодушно го прекъсна Светослав Тертер. — Аз попитах за най-старшия по длъжност. Или ти не знаеш, че тук е военачалникът на всички български корабни войски? Не? Остави тогава аз да ти го покажа. — И царят издигна глас: — Кремен? Тук ли си, Кремен?

Някъде откъм портата проеча един глас, който Негослав, син на Ханко, великолепно познаваше:

— Тук съм, царство ти.

След думите приближи и онзи, когото Негослав — пък заедно с него и цял Созопол — познаваше като Кривич. Тъй като беше без оръжие той поздрави самодържеца с приклякване на едно коляно.

— Поврага, моите корабни войски съвсем са се разпасали! — Царят съзнателно говореше с речника на кой да е бранник от войската си. — Какви са тези женски колани по гърдите ти, Кремен, син Видул? Такъв ли пример даваш на корабниците си?

— Господарю, аз…

— Млък! — прекъсна го уж рязко, пък с неприкрита глумливост Светослав Тертер. — Нито дума повече. Примикюре!

Великият примикюр дотича. Трябва да е имало уговорка отпреди това, защото в ръцете му като по магия се появиха знаците на военачалник на корабните войски. Държеше ги на дланите си като на поднос, докато царят сваляше токите от женски колан, и после помагаше при закачането на пълководческите знаци. Цялата тази работа не беше от най-бързите, та умът на Негослав — добър и честен, но по воински тромав — има̀ достатъчно време да премисли и да постави всичко на мястото му. Странното поведение на Кривич, униформите на „пиратите“ му, воюването предимно срещу Генуа, спасяването на Созопол от „доброволно“ присъединяване към Византия — наистина всяка досегашна чудатост и необяснима на пръв поглед подробност сега стана така ясна, сякаш я бе обляла слънчева светлина.

Изглежда, той не бе единственият, който получи просветление в тези няколко минути. Поне със сигурност може да се каже, че Благовеста също подреди в главата си всички събития, на които бе свидетелка или поне бе чувала — като се започне от разжалването на Кремен и поставянето му извън закона, невъздигането на помощника му Смед във военачалник на корабните войски, „никога не съм посягал на български кораб“ и „моя лична война на Генуа“ на Кривич, та чак до чудотворното му появяване в седалището на дукса, за да предотврати издигането на червения пряпорец с жълтия кръст на Византия…

Когато проумя истината, девойката се разрида (странно, такава е била съдбата й: Благовеста не беше от плачливите, пък тук, в Созопол, на няколко пъти се бе съдирала от плач!) и като разблъска изуменото и смълчено множество, повдигна полите на рубата си и се затича към царствените гости. Тук обаче прояви такава безцеремонност, на каквато не бе способен и сам Светослав Тертер; тя изобщо не благоволи да обърне внимание на самодържеца, а се хвърли на колене до приклекналия Кремен, прегърна превития му крак и го обля в поток от сълзи:

— Кремен, скъпи Кремен, ще намериш ли някога сили да ми простиш?…

Мъжът обгърна раменете й с една ръка, а другата протегна умолително към царя:

— Опитай се да я извиниш, господарю. От цялото позорище, което устроихме, тя бе най-лошо измамената. Пък аз също и на нея показвах само черупката на ореха, както наскоро ми казваше генуезецът Спарвиеро, а не и ядката. И днес краят на пирата Кривич не може да не я разстрои…

Светослав Тертер кимна с разбиране, после се приведе и накара девойката да се изправи. Тя едва сега направи онзи дълбок и сложен за изпълнение поклон, който се изискваше от церемониала.

— Ти си Благовеста, нали? — ласкаво произнесе царят.

Макар и още в сълзи, тя намери сили да се пошегува:

— Погрешно са те осведомили, царство ти. Никаква Благовеста не съм аз, а пълна Тъпо-главка, щом съм се оставила този дявол Кремен да измами и мене…

Светослав Тертер се изсмя, шумно; беше не царствена полуусмивка, а сърдечен смях — така навярно се смееха рибарите и технитарите, струпани наоколо, когато привечер след пълния с умора ден се събираха на печен паламуд, стакан вино и мъжка приказка под асмата на съседа.