Цончо Родев - Пиратът (С черен лъв на мачтата)

Както и беше редно, пръв в Созопол дойде домакинът — Светослав Тертер. Той наистина се придържаше към думите си, казани на византийското пратеничество, и затова в пристигането му нямаше нищо пищно, нищо „по царски“. И който бе очаквал някаква изумителна процесия от кочии, пеши и конни войски и цял сонм царедворци, би трябвало да е останал дълбоко разочарован — цялата група от Търновград се състоеше от точно десет конника (патриарх Петър бе тръгнал по-рано и съвсем отделно в кочия, нему не подобаваше да яхне кон). За своя свита царят бе взел само логотета Гневота, протостратора Диман и великия примикюр и с тях шестима — само шестима! — конни стражи; ако не бяха знаменцата със знаците на Светослав Тертер върху копията им 230, които издаваха, че са от личната стража на владетеля, никому не би минало през ум, че с такава символична охрана пътува самодържецът на България. Това можеше да си позволи само един истински народен цар, а комай през тези години Светослав беше единственият в Европа, достоен за такова прозвище.

В Созопол бяха предупредени за пристигането, та криво-ляво се подготвиха за посрещането. Какво ти посрещане, Боже мой, то нито криво, нито ляво! От цялата стража бяха останали само двама души (трима бяха ранени при отбраната срещу пиратското нападение, а нека да си припомним, че другите пет бяха пленени на остров Свети Иван заедно с дукса Трошан) и, след като не спа една нощ, за да търси разрешение на неразрешимата задача, Негослав ги постави от двете страни на портата на седалището на дукса — тъй или иначе именно това бе сградата, над която се вееше червеният пряпорец с трите златни лъва на България. Но като не можеше да се мине без почетна воинска част, кастрофилаксът — срам не срам — прибягна до услугите на последния от пиратските главатари на Созопол: Кривич.

От своя страна Кривич напълно влезе в деликатното положение на представителя на властта и щедро му предостави помощта си. И благодарение на това от „криво-ляво“, посрещането на царя се превърна почти в импозантно: когато скромната процесия приближи, от двете страни на крепостната врата бяха строени по две стотици воини в нови-новенички жълто-кафяви униформи, а от кулите двама тръбачи поздравиха високите гости с бодрите звуци на роговете си. Какво ли би си помислил царят, ако знаеше, че това са ратните тръби, с които на пиратските кораби бяха давали знак за потегляне на поредния грабителски поход? А за народа, който се трупаше наоколо, да не говорим! Докато в Созопол „царуваше“ пиратската сган, коренните жители се бяха изпокрили или се движеха като безплътни сенки — кой да предположи, че толкова много добри и родолюбиви българи са били в този град!…

При пристигането си Светослав Тертер през цялото време се държеше така, сякаш намираше всичко напълно естествено. Той скочи от седлото още недостигнал до двойната жълто-кафява редица на посрещачите и хвърли поводите в ръцете на един от своите стражи. Преди да пристъпи напред, той стори почтителен поклон на държавния пряпорец, който се вееше на пристанището в знак, че тази земя принадлежи на България, и едва тогава тръгна между строените и изпъчени до скъсване на мускулите воини в жълто и кафяво. На крачка зад него един до друг вървяха логотетът, протостраторът и великият примикюр — толкова, това бе цялата царска процесия!

Негослав изчака царя да стигне приблизително по средата на двойната редица и тогава с обнажен меч тръгна насреща му да го поздрави от името на созополци и на българската власт в града. Удряше крак така, че всяка негова стъпка заплашваше да провали Созопол на дъното на морето. Когато след малко се сближиха, той спря, прибра пети, поздрави с меча до челото си и се приготви да изрече онези приветствени думи, които според установения церемониал се произнасяха в такива случаи. И тук било писано Негослав, горкият, да се сблъска с онова пренебрежение на царя към всичките му там церемониали, тържествености и протоколи, което беше стъписвало не един и не двама досега — и свои, и чужди.

Светослав Тертер го изпревари и го попита свойски:

— Ти си Негослав, син на Ханко, нали?

Уж беше вече зяпнал да заговори, пък на бедния Негослав му бе нужна цяла минута, за да задвижи устните и езика си:

— Да, царство ти.

— И си кастрофилакс на Созопол?

Що за човек беше този цар?! Мигар знаеше по име и по длъжност всеки служител в своето царство, ширнало се от Мелник чак до устието на Тирас?!