П. Удхаус - Чичо Фред през пролетта

— Но как? — запита той.

Лорд Икнъм одобрително го изгледа.

— Точно това очаквах да кажеш. Знаех, че острият ти като бръснач мозък веднага ще стигне до сърцевината на въпроса. Е, няма да е трудно. Ти и някой съучастник се промъквате в тъмна доба и единият теглейки, другият бутайки, натоварвате животното на подръчно превозно средство и го изпращате в семейното ми имение, където за него ще се грижат като за любимо дете, докато си готов да го приемеш отново в лоното си. Пътят от Шропшир до Хампшир е дълъг, разбира се, но тя ще може да спира от време на време да се подкрепя с тричави смески и отбрани жълъди. Единственото, което трябва да решим, е кой ще влезе в ролята на съучастника. На кого можеш да се довериш в Бландингс?

— На никого — бързо отсече лорд Емсуърт.

— О? Това създава нови пречки.

— Предполагам, че не би се съгласил да дойдеш лично?

— Много бих искал и точно това щях да предложа сам. Но за нещастие съм под строгата възбрана на жена си да напускам Икнъм. Трябва да спомена, че жена ми вярва в силното централизирано управление.

— Но ти не си в Икнъм.

— Така е. Началството замина и в момента играя хоро. Но често съм я чувал да споменава приятелката си лейди Констанс Кийбъл и ако дойда в Бландингс, лейди Констанс рано или късно неминуемо ще й разкрие този факт. Може би чрез някое мимоходом направено споменаване в писмо, като например колко е била очарована най-сетне да се запознае с този стар размирник и как посещението ми е разведрило дома й. Схващаш ли мисълта ми?

— О, да. Да, по дяволите, да.

— Домашният ми престиж и без това се търкаля в прахта и едно доказано нарушение ще ме злепостави допълнително така, че да не мога изобщо да стъпя на крака.

— Ясно.

— Но смятам — продължи лорд Икнъм, като захрупа репичката, играла ролята на лейди Констанс, — че има решение на проблема. Винаги има решение. Трябва да поверим нещата на Горчицата.

— Коя горчица?

— Много скъп и ценен стар мой приятел. Името му е Пот Горчицата. Напълно съм сигурен, че ако наблегнем на това как и за него ще има нещичко, той ще е очарован да отмъкне свинята. Горчицата винаги е готов да закръгли банковата си сметка. Възнамерявах да му се обадя след обяда и да подновим старото си познанство. Би ли искал да дойдеш с мен и да го убедиш?

— Възхитителна идея. Далеч ли живее?

— Не, съвсем наблизо. В квартала около площад Слоун.

— Запитах те, защото в три часа имам среща със сър Родерик Глосъп. Кони ме накара да го поканя на обяд, но проклет да съм, ако го направя. Познаваш ли психиатъра сър Родерик Глосъп?

— Само бегло. Неотдавна седях до него на една официална вечеря.

— Бил много добър психиатър.

— И той така ми каза. Говори много топло за себе си.

— Кони иска да го заведа в Бландингс, за да държи под око херцога, и той ми определи среща в три. Обаче горя от нетърпение да видя онзи Пот. Ще имам ли време?

— О, разбира се. И ми се струва, че намерих изход от задънената улица. Ако трябваше да вмъкнем Горчицата в дома ти в качеството му на гост, доста бих се чесал по главата. Но в този случай той би могъл да отседне в местната странноприемница и да се задоволи само с външната работа. Няма да се наложи дори да го каниш на вечеря. Единствената опасност, която съзирам, е способността му да въвлече свинята ти в някое приятелско залагане и да й отнеме и последната картофена обелка. Все пак ще трябва да поемем този риск.

— Разбира се.

— Риск печели, риск губи, а?

— Точно така.

— Тогава да пропуснем кафето и да вървим при него. Вероятно ще заварим там племенника ми Понго. Чудесно момче. Ще ти хареса.

Понго Туисълтън пристигна в резиденцията на Клод Пот точно когато лорд Емсуърт и гостът му излизаха от Клуба на заслужилия консерватор и още в първите пет минути се опита да му изкрънка десет лири. Защото, макар Хорас Дейвънпорт да му беше гарантирал покритие на загубите от хазарта, в случай че успее да укроти Рики Гилпин, Понго не можеше да забрави състоянието си на финансова инвалидност и усещаше, че не бива да оставя камък непреобърнат, за да си осигури част от най-насъщното.

Но бързо разбра, че в лицето на детектива от Уилбърхам Плейс 6, площад Слоун, е намерил един от Недосегаемите — човек, на когото дори известният скъперник Уфи Просър би свалил шапка. Господин Пот започна с обръщението на Полоний към Лаерт, което владеят наизуст изненадващо много хора, които не бихте заподозрели в задълбочено познаване на творчеството на Шекспир, и завърши със заявлението, че даването на пари назаем винаги го оставяло с чувството, сякаш гали кадифе в обратната посока, и поради това никога не би дал заем на Понго, защото прекалено високо ценял приятелството му. Най-сигурният начин да се отвори пропаст между приятели, поясни господин Пот, бил единият приятел да постави другия приятел във финансова зависимост.