Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Аз ли, лорд-маршале?

— Крой настоя за незабавното ви освобождаване от командния ви пост. — Пухкавото лице на Паулдър порозовя. — Но аз реших да ви предоставя последен шанс.

Уест взе същото писмо, което показа и на Крой.

— Това е писмо до краля. Започвам с благодарностите си за повишението ми, интереса ми към здравето му и напомняне за близкото ни приятелство. По-нататък излагам в подробности причините за незабавното ви уволнение. А именно несъответстващата на поста ви арогантност, генерал Паулдър. Склонността ви да си присвоявате чужди заслуги. Нежеланието ви да изпълнявате заповеди. Също за категоричната ви неохота да работите с други офицери. Най-искрено се надявам никога да не ми се наложи да изпратя това писмо. Но ще го направя при първата провокация от ваша страна към мен или към генерал Крой, ясен ли съм?

Паулдър преглътна тежко. Вече цялото му червендалесто лице беше плувнало в пот.

— Да, лорд-маршале.

— Добре. Поверих на генерал Крой разчистването на хълмовете и отварянето на пътя към Карлеон. Докато не докажете, че сте способен на самостоятелно командване, оставате с мен. Искам цялата ви дивизия да е готова за потегляне на север. Преди изгрев-слънце, с най-бързите си части отпред. Нашите съюзници от Севера разчитат на нас и аз не смятам да ги разочаровам. Преди изгрев-слънце, генерале, и с максимална скорост.

— Максимална скорост, разбрано. Можете да разчитате на мен… господине.

— Надявам се да е така, въпреки колебанията ми. Всеки трябва да свърши работата си, генерале. Всеки един.

Паулдър примига на парцали, размърда беззвучно устни и понечи да си върви. Сети се, макар и със закъснение, отдаде чест и излезе. Уест се загледа в леко полюшващото се покривало и въздъхна. Смачка писмото на топка и го хвърли в ъгъла на шатрата. Не му трябваше повече — просто празен лист хартия.

Пайк повдигна една розова, останала почти без косми вежда.

— Ако позволите да отбележа, прекрасно изиграно, господине. Дори в колонията не съм виждал такова майсторско лъгане.

— Благодаря ти, сержант. Започва да ми харесва командването. Баща ми винаги ме поучаваше за лъжите, но между нас да си остане, човекът беше истинско лайно, страхливец и пълен негодник. Ако сега беше тук, щях да го заплюя в лицето.

Уест се изправи и отиде до най-голямата карта. Застана пред нея и скръсти ръце на гърба. Точно както щеше да направи лорд-маршал Бър, предположи той. Огледа внимателно мръсното петно, оставено от пръста на Крамок-и-Файл, докато им беше показвал местоположението на крепостта. Проследи маршрута до там от настоящата си позиция, далеч, далеч на юг. Намръщи се. Трудно му бе да повярва, че картографът на Съюза си беше направил труда лично да обследва терена. Повърхностният маниер, с който бяха изобразени хълмовете и реките, говореше непогрешимо за това, каква измишльотина беше цялата карта.

— Колко, мислите, ще ни отнеме да стигнем там? — попита Пайк.

— Невъзможно е да се каже. — Дори и да тръгнеха незабавно, което не беше много вероятно. Дори ако Паулдър изпълнеше каквото му бе наредено, а това беше двойно по-невероятно. Дори ако картата беше наполовина точна, а той вече знаеше, че случаят съвсем не е такъв. Поклати мрачно глава. — Невъзможно е да се каже.

По небето на изток пламваха първите огньове на зората. По бледото небе се бяха разтеглили дълги ивици черни и порозовели облаци. Под тях се очерта като накълцан с касапски нож размазаният контур на сивите върхове. На запад небето оставаше същата студена и неприветлива черна маса.

— Хубав ден за работа — каза Крамок.

— Ъхъ. — Логън не беше сигурен, че имаше такова нещо като хубав ден за това, което предстоеше.

— Е, ако пък Бетод не се появи и не убием нищо днес, поне остава чудесната работа, която свършихте по стената ми.

Невероятно, колко бързо и с каква вещина беше склонен да работи човек по купчина камъни, когато разчиташе на нея да спаси живота му. Само за няколко дни бяха стегнали и замазали с нов хоросан цялата дължина на стената и изрязали почти всичките пълзящи растения от външната страна. Отвътре, където теренът беше естествено висок, тя не изглеждаше много страховито. Отвън, пътеката на върха й се издигаше три пъти по-високо от човешки ръст от земята. Бяха надградили парапета, така че да стига до гърдите, като оставиха достатъчно процепи за обстрел със стрели и камъни. Отпред бяха изкопали приличен ров, с побити по дължината му остри колове.