Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Имаш предвид Бетод, негово кралско северняшко величество? Не. Нито следа от него.

Тъл поклати голямата си глава.

— Ако беше тръгнал насам, досега щяхме да сме го забелязали.

Логън завъртя малко вода из устата си и я изплю през парапета. Проследи я с поглед, докато не падна на скалите отдолу.

— Може да не се е вързал. — Мисълта за това не беше никак лоша. Отмъщението е чудесна идея, но отдалеч, приближи ли, спира да е толкова примамливо. Особено когато те превъзхождат десет към едно и няма накъде да отстъпваш.

— Може и да не дойде — каза Кучето обнадежден. — Как е стената?

— Става, стига да не носят стълби. Колко мислиш ще чакаме, преди да…

— Хъ — изръмжа Мрачния и посочи към долината.

Логън забеляза някакво движение. И отново. Преглътна тежко. В далечината, като бръмбари през чакъл, няколко мъже пълзяха покрай скалите. Усети напрежението на хората наоколо, чу ги да промърморват.

— Мамка му — процеди през зъби Логън. Погледна настрани към Кучето и той стори същото. — Явно планът на Крамок е проработил.

— Така изглежда. Или поне тази част, Бетод да тръгне след нас.

— Ъхъ. Останалото е трудната част. — Онази, която най-вероятно щеше да им докара смъртта, но Логън не го каза, всички те го знаеха и без да им го напомня.

— Сега остава да се надяваме, че Съюзът ще изпълни своята част от уговорката — каза Кучето.

— Да се надяваме — каза Логън и опита да се усмихне, но нищо не се получи. Това с надеждите при него никога не се получаваше.

Веднъж започнали да прииждат, изпълниха долината, докъдето стигаше погледът на Кучето. Чиста, спретната работа, напълно в стила на Бетод. Знамената бяха точно в средата между двата скални масива, три пъти по-далеч от обхвата на лъка. Тежко въоръжените войници и леката пехота от селяни се бяха построили с лице към стената, в стегнати редици около тях. Слънцето се беше изкачило високо в синьото небе, по което почти не се виждаха облаци. Стоманата блестеше силно и сега цялата долина заприлича на огряно от луната море.

Знамената на всички бяха там, на най-добрите измежду хората на Бетод от едно време — на Белобрадия, Горинг, Бледоликия, Кокала. Имаше и други — чепатите, опърпани тотеми на онези отвъд Крина. Диваците, сключили тъмни и кървави сделки с Бетод. Кучето ги чу как кряскаха един на друг. Странни, почти животински звуци.

Представляваха сериозно сборище и Кучето надуши гъстите като супа страх и колебание, които налегнаха хората му на стената. Пръстите заиграха нервно по дръжките на оръжията, множество зъбите прехапаха устни. Той се постара изражението му да остане твърдо и непоколебимо, точно както правеше Три дървета. Точно както се очакваше от един главатар. Без значение колко силно трепереха коленете му.

— Как мислиш, колко са? — попита Логън.

Кучето замислено обходи с поглед долината.

— Осем хиляди може би. Или десет?

— И аз така си мислех — отвърна след кратко мълчание Логън.

— Както и да е, много повече от нас са — добави тихо Кучето.

— Вярно. Но не всички битки се печелят от по-многобройната войска.

— Не, естествено, че не всички. — Кучето продължи да оглежда огромното множество в долината. — Само повечето.

Пред редиците на Бетод кипеше трескава дейност, проблясваха лопати и по цялата ширина на долината се оформяше изкоп със земен насип зад него.

— Окопават се — изръмжа Дау.

— Обича да изпипва нещата този Бетод — каза Кучето. — Бавно и спокойно. И както трябва.

— Иска да е сигурен, че никой от нас няма да се измъкне — кимна Логън.

Кучето чу смеха на Крамок някъде отзад:

— Ние не сме си и помисляли за измъкване, а, момчета?

Сега и знамето на Бетод се появи в долината, по-назад, но по-високо от всички останали. Беше огромно, червен кръг на черен фон. Кучето го изгледа намръщено да се вее на вятъра. Спомни си същата гледка отпреди месеци, в Англанд. Докато и Три дървета, и Кадил бяха още живи. Завъртя език из пресъхналата си уста.

— Крал на шибания Север — промърмори.

Няколко мъже излязоха напред и тръгнаха нагоре към стената. Бяха петима, с добри брони, а този най-отпред беше разперил широко ръце.

— Ще чешем езици — промърмори Дау и се изплю в изкопа пред стената. Петимата наближиха и спряха точно пред постегнатата порта на укреплението. Дългите им ризници леко проблясваха под ярките лъчи на слънцето. Първият имаше дълга бяла коса и едно сляпо око. Всички добре го помнеха. Хансул Бялото око. Изглеждаше остарял, но това се отнасяше и за тях самите. Него беше изпратил Бетод пред стените на Уфрит, за да каже на Три дървета да се предаде, но той го прати на майната си. Пак него замериха с лайна пред Хеонан. И пак той бе изпратен да предложи дуели на Дау Черния, на Тъл Дуру и на Хардинг Мрачния. Дуели срещу първенеца на Бетод. Срещу Кървавия девет. Човекът беше изрекъл много приказки от името на Бетод, беше изрекъл много лъжи.