Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Отляво, където стената опираше в скалния масив и където беше най-лесно да се изкатери човек, копаенето продължаваше. Това беше участъкът на Дау и Логън го чуваше да крещи, надвиквайки шума от лопатите: „Копайте, мързеливи копелета! Не смятам да умирам заради мързела ви! Превивайте гърбове, копелдаци такива!“, и така през целия ден. И това е начин да накараш някого да работи, предположи Логън.

Бяха изкопали рова най-дълбоко пред дървената порта. Подходящ намек към всички, че вариант за напускане на укреплението не се предвиждаше. И въпреки това точно там беше най-слабото място в отбраната, и това беше очевидно. Ако Бетод дойдеше, точно там щеше да бъде Логън. Точно в средата, в участъка на Тръпката. Същият в момента стоеше, недалеч от Логън и Крамок, на стената над тунела на портата с развяна от вятъра коса и сочеше няколко пукнатини, които трябваше да се замажат.

— Стената изглежда добре! — викна му Логън.

Тръпката се обърна, насъбра слюнка и се изплю през рамо.

— Ъхъ — изръмжа той и пак се обърна на другата страна.

— Като почне битката — наведе се Крамок, — ще трябва да си пазиш гърба от този, Кървави девет.

— И аз така мисля. — Разгарът на битката е подходящ момент за уреждане на сметки с някой от своите. След края на мелето на никой не му прави кой знае какво впечатление дали човекът е наръган отпред или отзад. Всички са заети да се вайкат за собствените си рани, да копаят за мъртвите или да бягат. Логън изгледа продължително едрия планинец. — Като почне битката, ще се оглеждам за много мъже. Не сме чак толкова близки, че да те изключа от групата.

— Аз също — каза Крамок и на брадатата му физиономия грейна широка усмивка. — И на двамата ни се носи славата, че почне ли клането, не подбираме много кой го отнася. Но това не е чак толкова лошо. Многото доверие прави човека небрежен.

— Многото доверие ли? — Беше минало дълго време откакто Логън беше имал много от нещо, като се изключат враговете, естествено. — Ще се кача да видя дали не са видели нещо — посочи с палец към кулата.

— Дано да са! — потри дебели длани Крамок. — Надявам се копелетата да се появят днес!

Логън скочи от стената и тръгна през така наречената крепост. Мина покрай насядали на групи северняци и планинци. Едни ядяха, други си говореха, трети почистваха оръжия, а няколкото, които бяха стояли на пост през нощта, спяха, увити в одеялата си. Мина покрай кошарата с овцете, чиито брой беше намалял значително. Стигна до импровизираната ковачница до бараката, в която държаха камъка. Няколко покрити със сажди мъже работеха с меховете, а друг изливаше разтопено желязо в калъпи за върхове на стрели. Ако Бетод се появеше, щяха да се нуждаят от ужасно много от тях. Започна да изкачва две по две изсечените в скалата стъпала, които водеха до върха на кулата.

Горе имаше грамадна купчина камъни, приготвени за хвърляне и шест големи, пълни със стрели бъчви. До прясно иззидания парапет стояха най-добрите им стрелци, хора с остър поглед и добър слух, които в момента се взираха в далечината за появата на Бетод. Сред тях видя Кучето. От едната му страна стоеше Мрачния, а от другата — Тъл.

— Главатар! — Логън все още се усмихваше всеки път, когато го казваше. В продължение на много време беше обратното, но според него сега нещата вървяха по-добре отпреди. Най-малкото, никой не беше изплашен през цялото време. Не и от собствения си главатар. — Вижда ли се нещо?

— Доста неща. — Кучето се усмихна и му подаде манерката си.

— Хъ — каза Мрачния. Слънцето изгряваше над планините, пронизваше облаците с ярки лъчи, прогонваше сенките по суровата земя и изпаряваше утринната мъгла. Отпред, горди и невъзмутими, се издигаха възвишенията от двете страни на долината, с покрити с жълто-зелена трева и папрат склонове и оголени кафяви скали по върховете. В подножието им лежеше притихналата долина, с тук-там бодливи трънаци и ниски дървета, прорязана от коритата на пресъхнали потоци. Беше точно толкова безлюдна, колкото и вчера, колкото онзи ден, колкото в деня на пристигането им.

Гледката извика спомени от младостта му, когато се изкачваше във Височините сам. Оставаше там с дни, мереше сили с планината. Отдавна, преди да получи име, което всеки бе чувал. Преди да имаше жена и деца. Преди жена му и децата му да бяха обратно при пръстта. Щастливите долини от миналото. Пое дълбоко планинския въздух и издиша тежко.

— Бива си я гледката, така е, но имах предвид нашия стар приятел.