Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Кое е името? — почти изписка Паулдър. Уест понечи да отговори, но ме намери думи. Протегна ръка и Паулдър грабна писмото и зачете, докато Крой отчаяно се опитваше да надникне през рамото му.

— Не — прошепна Паулдър, след като стигна до края.

Крой измъкна свитъка от ръцете му и на свой ред зачете.

— Това е някаква грешка!

Но рицарят вестител очевидно не споделяше мнението му.

— Висшият съвет не допуска грешки. Това е заповедта на краля! — Той се обърна към Уест и се поклони. — Лорд-маршале, на добър час.

Каймакът на военното командване зяпна Уест с широко отворени уста.

— Ъ… да — заекна Уест. — Да, разбира се.

Час по-късно, шатрата беше празна. Уест седеше на бюрото на Бър и нервно разместваше писалката, мастилницата, хартията, но най-вече писмото, което току-що беше написал и запечатил с червен восък. Седеше с отпуснати на надрасканата кожена повърхност на бюрото длани и гледаше ту към окачените на стативи карти, ту към писмото. Опитваше се да осмисли случилото се.

Доколкото схващаше, току-що и най-неочаквано бе издигнат до един от най-високите постове в Съюза. Лорд-маршал Уест. Ако се изключеше Бетод, предполагаемо при това, в момента той беше най-могъщият човек от тази страна на Кръглото море. Крой и Паулдър щяха да се обръщат към него с „господине“. Имаше място във Висшия съвет. Той! Колем Уест! Човекът от простолюдието, цял живот презиран, тормозен и гледан отвисоко. Как въобще стана това? Със сигурност не беше по заслуги. Не беше и заради нещо постигнато или непостигнато. Чист късмет. Късмет, да бъде приятел с човек, когото дори не харесваше много, а още по-малко, от когото бе очаквал услуги. Човек, който по някакво щастливо, сравнимо единствено с чудо, стечение на обстоятелствата се бе издигнал до престола на Съюза.

Първоначалният му смях не трая дълго. Сега в главата му се намести крайно неприятната картина на принц Ладисла, с разбита глава, полугол и непогребан, лежащ някъде в Дивия север. Преглътна тежко. Ако не беше той, сега Ладисла щеше да е крал, а той, вместо да командва армията на Съюза, щеше да чисти тоалетните. Главоболието му се засили и той разтри слепоочия. Все пак беше изиграл ключова роля в повишението си.

Покривалото на входа на шатрата прошумоля и вътре влезе Пайк. На изгореното му лице грееше усмивка.

— Генерал Крой е тук.

— Остави го да почака и се поизпоти малко. — Всъщност Уест бе този, който се потеше. Потри влажни длани и приглади предницата на куртката, от която само преди час бяха свалени полковнишките пагони. Трябваше да изглежда като човек, който с лекота владее положението, точно както изглеждаше маршал Бър. Точно както маршал Варуз преди него в сухата пустош на Гуркул. Сега трябваше да смаже Паулдър и Крой, докато все още имаше тази възможност. Пропуснеше ли я сега, завинаги щеше да зависи от милостта им. Уест с неохота взе писмото и го подаде на Пайк.

— Не може ли просто да обесим и двамата? — попита бившият затворник, докато го поемаше от ръката му.

— Де да можехме. Колкото и ужасни да са, не можем да минем без тях. Нов крал, нов лорд-маршал, до голяма степен никому неизвестен преди. А войниците се нуждаят от познати командири. — Пое дълбоко въздух и изду гърди. Всеки трябваше да си свърши работата, това е. — Кажи на генерала да влезе — каза, докато издишваше тежко.

— Да, господине. — Пайк задържа покривалото вдигнато и изрева: — Генерал Крой!

Черната униформа на Крой имаше извезана със златни листа яка и беше така силно колосана, че беше цяло чудо как генералът успяваше да се движи в нея. Той се изправи, изпъна се и тялото му потрепери, когато отдаде чест. Поздравът му беше безупречен, всяка извивка на тялото му беше в съответствие с устава, но въпреки това някак успя да демонстрира ясно и презрението, и разочарованието си.

— Ако позволите първо да ви поздравя — изръмжа Крой, — лорд-маршале.

— Благодаря, генерале. Много мило.

— Сериозно повишение за човек така млад, така неопитен…

— Професионален войник съм от дванайсет години. Бил съм се в две войни, в няколко битки. Явно Негово величество кралят ме смята за достатъчно опитен.

— Разбира се, лорд-маршале — покашля се Крой. — Но сте още нов във висшето командване. По мое мнение ще постъпите мъдро, ако се опрете на опита на някой по-възрастен.

— Напълно съм съгласен с вас.

Едната вежда на Крой се повдигна едва доловимо.

— Радвам се да го чуя.

— И този човек, без капка съмнение, ще е генерал Паулдър. — Трябваше да му се признае, лицето на Крой дори не помръдна. Единственото, което издаде смайването му, бе тихо изсвирване от едната му ноздра. Ако при влизането в шатрата беше просто наранен, сега бе напрано съкрушен. Точния момент да забиеш до дръжка острието, реши Уест.