Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Отляво на масата седеше щабът на генерал Крой, в строгите си, зловещи и както обикновено, безупречни униформи. Отдясно седяха офицерите на Паулдър, с небрежно разкопчани най-горни копчета на куртките — неприкрито оскърбление към отсреща седящите. Приличаха на надути пауни с разперени опашки. В погледите, които си отправяха двамата велики генерали, докато седяха в очакване на кралския указ, се четеше пълното недоверие на вражески армии на бойното поле. Този дългоочакван указ щеше да издигне един от тях до Висшия съвет и да попари завинаги надеждите на другия. Указ, който щеше да оповести името на новия крал и неговия нов лорд-маршал.

Естествено, това щеше да е или Паулдър, или Крой, затова те очакваха нетърпеливо окончателната си победа над другия. А междувременно армията, и в частност Уест, седеше на едно място, като парализирана. Безсилна. Далеч на север Кучето и хората му, които бяха спасили живота на Уест повече пъти, отколкото можеше да си спомни, сигурно вече се биеха за живота си и гледаха отчаяно към хоризонта, откъдето нямаше да дойде помощ.

Уест имаше усещането, че седи на собственото си погребение, на което бяха дошли само надменните му, превзети и нахилени до уши врагове. Без значение дали щеше да е Паулдър или Крой, с него беше свършено. Паулдър питаеше към него пламенна омраза, а Крой — ледена ненавист. Единственият, който щеше да се сгромоляса по-бързо от него, щеше да е пренебрегнатият от Висшия съвет генерал.

Отвън се чу приглушена суматоха и всички в шатрата извърнаха нетърпеливо глави към входа. Чуха се забързани стъпки и няколко от офицерите не издържаха и скочиха на крака. Покривалото се отметна и в шатрата влезе с подрънкване на брони един рицар вестител. Беше ужасно висок и когато се изправи, крилете на шлема му почти докоснаха тавана на шатрата. През едното му покрито с броня рамо беше прехвърлена кожена чанта с герба на Съюза. Уест прикова очи в него и затаи дъх.

— Предай съобщението си — протегна нетърпеливо ръка Крой.

— Не, предай го на мен! — отсече Паулдър.

Забравили всякакво благоприличие, двамата генерали се сбутаха пред рицаря, който ги изгледа невъзмутимо отгоре.

— Присъства ли в шатрата полковник Уест? — прокънтя мощният му бас. Всички очи, по-специално тези на Крой и Паулдър, се извърнаха към него.

Уест усети, че се изправя колебливо на крака.

— Ъ… аз съм Уест.

Рицарят вестител подмина небрежно генерал Крой и се отправи с дрънкане на шпори към Уест. Отвори чантата, извади отвътре един свитък и му го подаде.

— По заповед на краля — каза.

Каква ирония на съдбата, реши Уест, той щеше лично да обяви името на онзи, който час по-късно щеше да сложи край на кариерата му, като го освободи без почести от поста му. Но щом така и така щеше да падне върху собственото си острие, отлагането просто щеше да умножи болката. Той взе свитъка от металната ръкавица на рицаря и разчупи дебелия печат. Разгърна пергамента до средата и пред очите му се появиха старателно изписаните редове. В момента, в който зачете, всички затаиха дъх.

Невярващ на очите си, Уест се разхили. Независимо че обстановката беше напрегната като в съдебна зала секунди преди обявяване на присъдата, той просто не успя да се сдържи. Наложи му се да прочете първия параграф още два пъти и пак не бе напълно убеден, че разбира какво пишеше в него.

— Кое е толкова смешно? — настоя да узнае Крой.

— Камарата на лордовете е избрала Джизал дан Лутар за върховен крал на Съюза, наричан занапред — Джизал I. — Уест трябваше да потисне отново напушилия го смях, въпреки че и да беше това шега, не бе никак смешна.

— Лутар ли? — попита някой. — Че кой е пък този Лутар?

— Да не е момчето, което спечели Турнира?

Уест осъзна колко ужасяващо просто и логично беше всичко това. През целия си живот Джизал се държеше така, сякаш е с класи над всички останали и ето че сега това бе факт. Но тази новина, без значение колко важна, оставаше на заден план в маршалската шатра.

— Кой е новият лорд-маршал? — изръмжа Крой и всички офицери вече до един станали на крака, се приближиха нетърпеливо и оформиха полукръг пред Уест.

Той пое дълбоко въздух, събра сили като малко момче, което се готвеше да скочи в ледено студен вир. Разгърна целия пергамент и погледът му пробяга през следващия параграф. Намръщи се. Никъде не видя нито името на Крой, нито това на Паулдър. Зачете отново, този път по-бавно. В следващия момент коленете му омекнаха.