Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Стириянецът изду бузи.

— Щом питате, пълна бъркотия. Много мъртви. Много поробени. Ама така става, като поканиш гуркулите на вечеря, а? Лош край за свестните, още по-лош за лошите. Лош край за всички. Приятелят ви Висбрук беше един от тях.

— Доколкото разбрах, прерязал си е гърлото. За огромната възхита и бурните аплодисменти на обществеността. Ти как се измъкна?

Едното ъгълче на устата на Коска се повдигна, сякаш искаше да се усмихне, но не му стигнаха силите.

— Преоблякох се като слугиня и изчуках когото трябваше, за да ме пуснат.

— Страшно изобретателно. Но далеч по-достоверно ми звучи версията, в която отваряш градските порти на гуркулите в замяна на свободата си. Чудя се, на твое място, дали бих направил същото? Най-вероятно да. Извадихме късмет значи.

— Казват, че късметът е като жена. Умилква се на онези, дето най-малко я заслужават.

— Сигурно е така. В моя случай хем нямам късмет, хем не го заслужавам. Но появата ти в Адуа в точно този момент е истинска щастлива случайност. Времената са… неспокойни.

Отнякъде дойде цвърчене, после шумолене и един огромен плъх пробяга под стола на Глокта и спря на средата на пода. Коска тромаво зарови ръка под лекьосаното си палто и рязко я измъкна навън. От нея излетя нож и се заби в дъските на пода, на цяла крачка встрани от целта. Плъхът остана на място, достатъчно дълго, за да му засвидетелства презрението си, после побягна между краката на маси, столове и опърпаните ботуши на клиентите.

Коска облиза пожълтелите си зъби и се изсули от сепарето, за да си прибере ножа.

— Между другото, едно време бях ненадминат в хвърлянето на ножове.

— Пък на мен ми се лепяха всички красавици. — Глокта прокара език по празните си венци. — Времената се менят.

— И аз така знам. Менят се. Новите правила означават нови тревоги, а тревогите означават работа за хора с моята професия.

— Може да се окаже, че съвсем скоро и аз ще имам нужда от специфичните ти умения.

— Мога да кажа само, че няма да ви откажа. — Коска надигна бутилката и пъхна език в гърлото й, за да изсмуче последните капки. — Кесията ми е празна като пресъхнал кладенец. Дотолкова, че дори нямам кесия.

Тук поне мога да помогна. Глокта се огледа за нежелани погледи и подхвърли нещо на грубия плот на масата, което тропна, подскочи, завъртя се и накрая спря пред Коска. Наемникът го взе с два пръста, поднесе го под светлината на свещта и се загледа в него с едно кървясало око.

— Това, изглежда, е диамант.

— Смятай се за нает. Смея да твърдя, че можеш да наемеш и няколко съмишленици, които да ти помагат. Надеждни мъже, които не плямпат нагоре-надолу и не задават въпроси. Няколко добри момчета, които да помогнат в една работа.

— Искате да кажете, няколко лоши момчета, нали?

— Е. — Глокта се усмихна широко и разкри дупките във венците си. — Всичко е въпрос на гледна точка. Дали си работодателят, или обектът на работата.

— Предполагам, че е така. — Коска захвърли празната бутилка на кривите дъски на пода. — И каква е работата, началник?

— Засега просто да чакате и да не се набивате на очи. — Наведе се назад и щракна с пръсти на една намусена сервитьорка. — Още една бутилка от каквото пие приятелят ми!

— А после?

— Убеден съм, че ще имам работа за вас. — Наведе се с мъка напред и прошепна: — Между нас да си остане, дочух слухове, че гуркулите идват насам.

— Пак ли те? — направи кисела физиономия Коска. — Нужно ли е наистина? Тези копелета не играят по правилата. С техните бог, праведност и вяра. — Той потрепери. — Изнервят ме.

— Както и да е, който и да почука на вратата, сигурен съм, че ще успея да организирам един последен отпор, отчаян и без всякакви изгледи за успех. В края на краищата не е като да ми липсват врагове.

Момичето стовари една пълна бутилка на разкривената маса пред Коска и очите на наемника светнаха.

— А загубените каузи — каза, — любими са ми.

Уест седеше в маршалската шатра и с отчаяние се взираше в празното пространство пред себе си. През последната една година не беше прекарал и минута в бездействие. А сега изведнъж се оказа, че няма нищо за правене, освен да седи и чака. Непрестанно очакваше маршал Бър да отметне покривалото на входа и скръстил ръце на гърба си, да застане пред картата. Непрестанно очакваше да забележи в лагера успокоителното му присъствие, да чуе боботещия му глас да вкарва в правия път някой своенравен офицер. Но, естествено, това нямаше да се случи. Нито сега, нито някога.