Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Ха, това долу да не е Лайняното око Хансул? — провикна се Дау. — Гледам, още лапаш пишката на Бетод, а?

Възрастният войн се усмихна широко.

— Човек все някак трябва да храни семейството, нали? А колкото до пишките, дали ще е тази, или на друг, ако питаш мен, все тая! И не се правете, че вашите усти не помнят още соления вкус от едно време!

Тук имаше право, трябваше да му се признае, реши Кучето. В края на краищата всичките се бяха били за Бетод.

— Какво искаш, Хансул? — провикна се Кучето. — Бетод е дошъл да се предаде, така ли?

— И аз на ваше място бих си помислил същото, нали сте толкова повече от нас, но не за това идвам. Както винаги, той е готов за битка, но аз съм повече по приказките и успях да го придумам да ви даде последен шанс. Имам двама синове там долу. Може и да мисля само за себе си, както искате, така го разбирайте, но не ми се ще да ги излагам на опасност. Надявам се, ще успеем да оправим нещата с приказки.

— Не ми се струва много вероятно! — каза Кучето. — Но да чуем, днес нямам друга работа!

— Добре тогава, ето как стоят нещата! Бетод няма интерес в момента да си пилее времето и силите да се катери по жалката ви стена. Той има работа с южняците. Също така повече от очевидно е колко сте го загазили. Превъзхождаме ви десет към едно, че може и повече. На всичкото отгоре няма накъде да бягате. Бетод предлага всеки, който иска да се предаде, да го направи сега и да си тръгва мирно и тихо. Трябва само да предаде оръжията си.

— А малко след това и главата си, а? — викна Дау.

Хансул въздъхна дълбоко, сякаш точно това беше очаквал, че няма да му повярват.

— Бетод каза, че всеки, който иска да си върви, ще си тръгне необезпокояван. Дава думата си.

— Майната й на думата му! — изгледа го презрително Дау и хората по стената изразиха шумно одобрението си с плюене и подигравки. — Да не мислиш, че не сме го виждали да я нарушава и преди? Това, дето излиза от задника ми, струва повече от неговата дума!

— Лъже, естествено — изхили се Крамок, — но то си е част от традицията, нали така? Малко лъжи преди истинската работа. Човек ще се засегне, ако поне не пробва, прав ли съм? Всеки може да си тръгне, а? — провикна се надолу. — Ами Крамок-и-Файл, той може ли? Ами Кървавия девет?

Физиономията на Хансул се изпъна при споменаването на второто име.

— Вярно е значи, а? Деветопръстия е горе, нали?

Кучето забеляза как Логън пристъпи напред и застана на парапета. Бялото око пребледня и увеси глава.

— Е — чу го Кучето да казва тихо, — значи ще е кървава работата.

Логън се облегна на лакти и измери Хансул и хората му с поглед. С онзи празен, гладен поглед, с който човек избира кое агне от стадото да заколи.

— Предай на Бетод, че ще си вървим… след като ви избием до един.

Цялата стена избухна в смях и подигравки. Мъжете размахаха предизвикателно оръжия. Нищо смешно, помисли си Кучето, но достатъчно тежки думи, точно такива, каквито очакваха да чуят момчетата. Добър начин да ги накараш да забравят за малко страха си. Усети, че дори той се усмихва леко.

Бялото око остана на място пред паянтовата им порта и изчака да стихнат гласовете.

— Чух, че сега ти си главатар, Куче. Не е нужно повече да приемаш заповедите на този кръвожаден касапин. Това ли е и твоят отговор? Така ли искаш да станат нещата?

— Че какъв друг начин може да има? — вдигна рамене Кучето. — Не сме дошли тук да говорим, Хансул. А сега заминавай на майната си.

Последваха още смях и подигравки. Един от групата на Тръпката си свали панталоните и подаде голия си задник през парапета. Дотук бяха преговорите.

— Добре тогава — поклати глава Бялото око. — Ще предам отговора ви. Обратно при пръстта, до един, заслужихте си го. Като се срещнете с мъртвите, кажете им, че се опитах да ви налея акъл в главите! — Той тръгна обратно надолу и четиримата войници го последваха.

Изведнъж Логън се надвеси на парапета.

— Ще се оглеждам за синовете ти, Хансул! — изкрещя той и от устата му хвръкнаха пръски слюнка. — Когато почне истинската работа! Кажи на Бетод, че съм тук и чакам! Кажи на всички, че ги чакам!

Над мъжете на стената и над тези в долината се спусна неестествена тишина. Онази тишина, която настъпваше преди битка, когато и двете страни знаеха какво предстои. Същата, която Логън изпита пред Карлеон, преди да извади меча си и да изреве на момчетата да тръгват в атака. Преди да загуби пръста си. Преди да стане Кървавия девет. Отдавна, когато всичко беше по-просто.