Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Логън не се присъедини към веселието. Смръщил вежди, погледна към огромната войска от другата страна на изкопа, към развятото знаме на Бетод. Първата вълна беше кратка и кървава, но следващата най-вероятно нямаше да е толкова кратка, за сметка на това щеше да е доста по-кървава. Насили изтръпналите си от болка пръсти да пуснат дръжката на меча на Създателя и го подпря на парапета. После притисна една в друга длани, за да спре треперенето им. Пое дълбоко въздух.

— Още съм жив.

Логън седеше и точеше ножовете си. Остриетата им проблясваха на светлината на огъня, докато ги обръщаше нагоре-надолу, докато прокарваше по тях камъка и после с наплюнчен пръст отмиваше фината тиня, за да са отново чисти и гладки. Един нож в повече никога не е излишен, това е самата истина. Усмихна се, когато си спомни какво беше отговорила Феро на това. Ами ако паднеш в някоя река и не можеш да изплуваш от всичкото това желязо по теб? Замисли се за момент, дали някога щеше да я види отново. Най-вероятно не. Човек трябва да е реалист, а и оцеляването още един ден на стената беше достатъчно амбициозно начинание.

Срещу него седеше Мрачния и дялкаше пръчки за стрели. Когато двамата седнаха край огъня, на небето все още имаше някакви остатъци светлина, но сега беше черно като катран и осеяно със звезди. И през цялото това време никой от двамата не беше проговорил. Какво да очакваш, това е Хардинг Мрачния. Но Логън нямаше нищо против. Удобното мълчание е за предпочитане пред тревожните разговори, но нищо добро не трае вечно.

От тъмнината се разнесе шумът на забързани стъпки и към огъня се приближиха Дау Черния, Тъл и Крамок. Дау имаше такова мрачно изражение, че лицето му бе почти почерняло от яд — направо си оправдаваше името. Едната му предмишница беше превързана с мърляво парче плат, през което кръвта беше избила и засъхнала в продълговато тъмно петно.

— Отнесъл си едно порязване, а? — каза Логън.

— Ха! — Дау се стовари тежко до огъня. — Само драскотина. Шибани плоскоглави! Живи ще ги изгоря, до един!

— Другите, добре ли сте?

— На мен ръцете ми се протъркаха от мятане на камъни — ухили се Тъл, — но аз съм кораво копеле. Ще го преживея.

— А пък аз умирам от скука и бездействие зад стената — каза Крамок, — седя с децата, дето ми носят оръжията, и вадя стрели от труповете. Но за децата е полезно това със стрелите, свикват с труповете. Обаче луната иска да ме види да се бия, така искаме, и тя, и аз.

— Ще имаш възможност, Крамок — пое дълбоко въздух Логън, — на твое място не бих се тревожил за това. Бетод е довел предостатъчно войска за всички.

— Никога не съм виждал плоскоглавите да налитат така — каза замислено Дау. — С главата напред, срещу добре защитена стена, без стълби, без инструменти. Може и да не е голям умник плоскоглавият, но не е и глупак. Те обичат засадите. Обичат да имат прикритие, да се спотайват, да се прокрадват. Когато се наложи, не знаят страх, вярно, но да налитат така доброволно? Не е естествена тая работа.

Крамок се изкиска дрезгаво.

— Шанка се бият за едни хора срещу други хора. И това не е нормално. Но и времената не са. Може би вещицата на Бетод е пуснала някое заклинание да ги насъска. Заклинания и ритуали, надъхала ги е с омраза към нас.

— Танцувала гола край зелен огън и така нататък. Като нищо — каза Тъл.

— Луната ще се погрижи за нас, приятели, не се тревожете за това! — Крамок разклати кокалите на огърлицата около врата си. — Луната ни обича и ние не можем да умрем, докато…

— Това го кажи на онези, които се върнаха при пръстта днес. — Логън кимна към прясно изкопаните гробове в задната част на укреплението. В тъмното те не се виждаха, но бяха там. Двайсетина продълговати купчини натрупана и отъпкана пръст.

Едрият планинец се усмихна.

— Аз бих казал, че те са щастливците, не мислиш ли? Те поне имат собствени легла, нали така? А ние ще се смятаме за късметлии, ако не свършим по дузина в общ ров. Иначе няма да има място къде да спят живите. По двайсет в общ ров! Не ми казвай, че не си го виждал вече това, или пък, че сам не си копал такива ями.

— Може и да съм — изправи се Логън, — но не ми е по вкуса.

— Ама, разбира се, че е! — изрева след него Крамок. — Не ми ги пробутвай тия, Кървави девет!

Логън не погледна назад. На стената бяха запалени факли през десетина крачки една от друга. Ярките им пламъци, заобиколени от рояци насекоми, прорязваха тъмнината. В светлината им стояха мъже, подпрени на копия, с лъкове в ръце, с извадени мечове. Отваряха си очите за нощни изненади. Бетод винаги бе обичал изненадите и Логън знаеше, че преди всичко това да свърши, ще се нагледат на такива.