Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Оказа се едновременно и жертва, и облагодетелстван от най-сериозния гаф в историята на Съюза. Незнайно как, всички го сбъркаха с крал, при положение че бе повече от ясно, че е само един егоистичен празноглав идиот, който през целия си живот не се бе замислял за повече от ден напред. С всеки следващ път, когато някой го наричаше „Ваше Величество“, се чувстваше още по-долен измамник и с всеки следващ момент в двореца изумлението му, как така още не е разкрит, растеше.

Тръгна с бавна крачка през съвършената морава и изпусна дълбока, изпълнена със самосъжаление въздишка. В следващия момент дъхът му спря. Един рицар от дворцовата стража стоеше до портала отсреща. Беше стоял така неподвижно, че досега Джизал не го бе забелязал. Изруга наум. Толкова трудно ли е да бъде оставен насаме за пет минути? Погледна намръщено към рицаря и тръгна към него. Имаше нещо познато в този човек. Едър мъж, с обръсната глава и очевидна липса на врат…

— Бремър дан Горст!

— Ваше Величество — каза Горст и бронята му издрънча, когато удари отривисто юмрук в гърдите си.

— Много се радвам да те видя! — Джизал бе изпитал ненавист към човека още от първия миг, в който го видя, а това, че бе млатен и разнасян от него из кръга за дуели, без значение дали накрая беше победил, или не, с нищо не допринесе за стопляне на отношението му към безвратия. Но в момента всяко, макар и далечно познато, лице му действаше като чаша студена вода насред пустиня. Джизал с учудване установи, че стиска и разтърсва ръката на здравеняка, все едно бяха стари приятели.

— Ваше Величество ми оказва прекалено голяма чест.

— О, моля, не ме наричай така! Как се озова тук? Мислех, че служиш в личната гвардия на лорд Брок?

— Службата ми там не ме устройваше — отвърна Горст с неестествено пискливия си глас. — Щастието ми се усмихна и преди месец постъпих в дворцовата стража, Ваше Ве… — усети се и замълча.

В главата на Джизал се зароди идея. Огледа се и не видя никой друг наоколо. Градината беше безлюдна като гробище, а тъмните й колонади притихнали като гробници.

— Бремър… мога да те наричам Бремър, нали?

— Моят крал може да ме нарича както пожелае, предполагам.

— Чудех се… дали не можеш да ми направиш една услуга?

Горст примигна озадачено.

— Негово величество само трябва да я назове.

Джизал се сепна при отварянето на вратата и рязко се обърна. Под колоните, с леко подрънкване на броня, пристъпи Горст. Безшумно го следваше фигура с дълга пелерина и качулка. Когато жената отметна назад качулката си и светлината от един от прозорците освети долната половина на лицето й, Джизал усети как го обзема познато вълнение. От това разстояние успя да забележи само осветената извивка на едната й буза, едната страна на устните й и едва доловимия блясък на очите й.

— Благодаря ти, Горст. Можеш да ни оставиш.

Едрият войник удари юмрук в гърдите си, оттегли се под една от арките над колоните и затвори зад себе си вратата. Това не беше първият път, когато двамата се срещаха тайно, но сега всичко беше различно. Зачуди се дали тази вечер всичко щеше да приключи с целувки и мили думи, или просто щеше да приключи. А началото бе всичко друго, но не и обнадеждаващо.

— Ваше Кралско Величество — каза Арди с неприкрита ирония. — Каква огромна чест. Да се просна ли по очи в краката ви, или просто един реверанс ще е достатъчен?

Независимо от обидата, звукът на гласа й накара гърлото на Джизал на се стегне от вълнение.

— Реверанс ли? — успя да продума накрая. — Знаеш ли въобще как се прави?

— Да си призная, не. Не получих възпитание по етикет и сега липсата му направо ме смазва. — Тя пристъпи напред и огледа намръщено градината. — Когато бях малка, една от най-бурните ми фантазии беше, че съм поканена на гости в двореца от самия крал. Че двамата ядем вкусни торти, пием превъзходно вино и изтънчено обсъждаме важни дела чак до среднощ. — Арди постави ръце на сърцето си и запърха с мигли. — Благодаря ви, че макар и за малко, сбъднахте жалките мечти на едно нищожество. Другите просяци направо ще припаднат, като им кажа!

— Всички сме доста шокирани от развоя на събитията.

— О, напълно сте прав, Ваше Величество.

Джизал направи болезнена гримаса.

— Не ме наричай така. Не и ти.

— А как да те наричам?

— С името ми. Джизал. Както преди… моля те.

— Щом настояваш. Ти, Джизал, ми обеща, че никога няма да ме разочароваш.

— Знам. Исках да изпълня обещанието си… но положението е…