Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Джизал дан Лутар, крал на Съюза. Деветопръстия щеше да се смее с глас. Споменът за смеха му предизвика усмивка на устните й. После осъзна, че се усмихва, и бързо я прогони от лицето си. Баяз й беше обещал отмъщение, но не й даде нищо, вместо това я изостави тук, напълно безпомощна и заобиколена от бели. Нямаше поводи да се усмихна.

Продължаваше да седи и да се оглежда за Юлвей.

За Деветопръстия не гледаше. Не очакваше да го види как върви мудно по кея. Това щеше да е глупашко, детинско от нейна страна. Такива надежди имаше, преди гуркулите да я отведат като робиня, вече не. А и той нямаше да си промени решението и да се върне. Тя се беше погрижила за това. Странно защо тогава непрекъснато се припознаваше, защо непрекъснато й се струваше, че го вижда сред тълпите от хора.

Докерите на пристанището вече бяха свикнали с присъствието й. В началото й подвикваха. „Хей, миличка, слез долу и дай една целувка!“, така й викна един и приятелите му си умряха от смях. Тогава тя хвърли половин тухла от покрива, улучи го в главата и онзи падна в морето. След като приятелите му го извадиха от водата, вече нямаше какво да й каже. Никой от тях нямаше и това я устройваше напълно.

Продължаваше да седи и да гледа корабите.

Седеше, докато слънцето не слезеше ниско, откъдето ярко осветяваше облаците отдолу и караше гребените на вълните да блестят. Докато тълпите не се стопяха и каруците не изчезнеха, а от шумотевицата и оживлението на доковете не останеше само прашна тишина. Докато бризът от морето не захладнееше по кожата й.

Юлвей нямаше да дойде и днес.

Феро слезе от покрива на склада и тръгна през задните улички към Централната улица. Едва когато тръгна по широкия булевард, гледайки навъсено минувачите, с които се разминаваше, осъзна, че я следяха.

Онзи се справяше добре, беше внимателен. Понякога приближаваше, понякога изоставаше. Винаги на разстояние, но никога не се криеше. Феро зави по няколко улички, за да се убеди, че не грешеше, и онзи я последва. Беше облечен целият в черно и имаше дълга права коса, а на долната част на лицето си носеше черна маска. Целият в черно, като сянка. Като мъжете, които преследваха нея и Деветопръстия преди заминаването за Старата империя. Започна да го наблюдава с периферното си зрение, нито веднъж не се обърна към него, не му даде да разбере, че го беше забелязала.

Съвсем скоро щеше да разбере.

Зави в една тясна, мрачна странична уличка и застана зад ъгъла. Притисна се в мръсния зид и затаи дъх. Мечът и лъкът й бяха далеч оттук, но сега единственото оръжие, от което се нуждаеше, беше изненадата. А също ръцете, краката и зъбите си.

Чу стъпките му. Вървеше бавно към страничната уличка и стъпваше тихо. Феро осъзна, че се усмихва. Хубаво е да имаш враг, да имаш цел. Толкова хубаво, особено след дългото им отсъствие. Макар и за кратко, те изпълниха празнината в душата й. Стисна зъби и усети как яростта се надига в гърдите й. Гореща и вълнуваща. Позната и успокояваща. Като целувката на любим след дълга раздяла.

В момента, в който онзи завиваше зад ъгъла, единият й юмрук вече летеше към него. Заби се в маската му и го накара да залитне силно назад. Феро скочи към него и му нанесе няколко бързи удара в лицето, от които главата му се залюшка наляво-надясно. Онзи посегна към нож, но движенията му бяха мудни от замайването и преди да извади и наполовина острието от ножницата, ръката й сграбчи здраво китката му. Лакътят й го улучи в лицето и рязко отметна главата му назад, после се вряза в гърлото му и от под маската се разнесе хъркане. Измъкна ножа от отмалялата му ръка, извъртя се рязко и го ритна в корема. Онзи се сви на две и Феро му нанесе силен удар с коляно в главата, който го просна по гръб на земята. Тя го възседна, краката й го стиснаха здраво през кръста, едната й ръка натисна гърдите му надолу, а другата опря в гърлото собствения му нож.

— Гледай ти — изсъска в лицето му. — Прикачила съм си сянка.

Очите на дългокосия се въртяха от замайването и той избълва нещо неразбираемо под маската си.

— Трудно ти е да говориш с това на устата, а? — С рязко движение сряза връзките на черната маска и ножът остави дълга драскотина по бузата му. Без маската не изглеждаше толкова страшен. Беше доста по-млад, отколкото бе предположила. Имаше обрив по брадата и рядка мъхеста растителност по горната устна. Той разтърси глава и погледът му се фокусира. Озъби се и започна да се извива, но Феро го държеше здраво, а и допирът на ножа в гърлото му бързо го укроти.