Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— О, от един навигатор, стъпил на наковалня. Не ти трябва да знаеш.

— Е, ти знаеш повече по въпроса от мен. Някога четох, че се случва камъни да падат от небето. Някои казват, че били парчета от звезди. Други казват, че били частици, изхвърлени от хаоса на ада. Било опасно да ги докосваш. Били ужасно студени.

Студени? Глокта почти долови хладния дъх по врата си и раменете му потрепериха. Едва се сдържа да не погледне през рамо.

— Разкажи ми за ада. Макар да си мисля, че знам повече по темата от всеки друг.

— Ъ?

— Адът, старче. Другата страна.

— Казват, че от там идва магията, ако вярваш в тези неща.

— Научих се да държа отворено съзнанието си по тази тема.

— Отвореното съзнание е като отворена рана, склонно е…

— Това съм го чувал. Говорехме за ада.

Професорът облиза увисналите си устни.

— Легендата разказва, че преди много време този свят и долният били едно и демоните бродели свободно по земята. Великият Еуз ги прогонил и изрекъл Първия закон — забранява се на всеки да докосва Другата страна, да говори с демоните, да докосва портата между двата свята.

— Първия закон, а?

— Жаден за власт, синът му Глъстрод пренебрегнал предупрежденията на баща си и потърсил знания и тайни, призовал демони и ги изпратил срещу враговете си. Казват, че неговата глупост довела до унищожението на Олкъс и рухването на Старата империя, че когато се самоунищожил, оставил портата открехната… но аз не съм специалист по всичко това.

— А кой е?

Възрастният мъж направи гримаса.

— Имаше преди книги тук. Много стари книги. От времето на господаря Създател. Книги, разказващи за Другата страна. За разделението на двата свята. За портата и ключалките. За Издаващите тайни, за призоваването им и изпращането им. Куп измислици, ако питаш мен. Фантазии и митове.

— Имаше преди книги тук?

— От години липсват от рафтовете ми.

— Липсват? Къде са?

— Странно — намръщи се старият професор, — че точно ти питаш за това…

— Достатъчно! — Глокта се обърна, колкото бързо успя, и погледна назад. Под стълбите стоеше Силбър, ректорът на Университета. На скованото му лице бяха изписани ужас и изненада. Все едно е видял призрак. — Това е достатъчно, началник! Благодарим ви за посещението.

— Достатъчно ли? — намръщи се на свой ред Глокта. — Негово високопреосвещенство няма да е…

— Остави на мен да преценявам какво ще е и какво няма да е Негово високопреосвещенство… Неприятно познат глас. — По стълбите бавно слезе началник Гойл. Заобиколи Силбър и тръгна между редиците с рафтове. — И аз казвам, че е достатъчно. Най-сърдечно ви благодарим за посещението. — Той се наведе към Глокта и малките му очички изхвръкнаха злобно. — И гледайте да е последното ви!

В трапезарията бяха настъпили някои обезпокоителни промени след слизането на Глокта в подземието. Зад мръсните прозорци беше притъмняло и свещите в потъмнелите от годините стенни свещници бяха запалени. И накрая това с двете дузини практици от Инквизицията.

Два чифта дръпнати очи, типични за местното население на Сулджук, се взираха в Глокта над черните маски. Собствениците им приличаха на близнаци, бяха качили обути в черни ботуши крака на масата, пред тях лежаха четири извити меча, прибрани в ножниците им. Трима тъмнокожи стояха до притъмнелия прозорец. Главите им бяха обръснати, в коланите им беше затъкната по една секира, а на гърбовете им висяха щитове. До камината стоеше едър практик, висок и слаб като бреза, с дълга руса коса, падаща свободно от двете страни на маската му. До него стоеше друг, почти джудже в сравнение с русия, в чийто колан бяха наредени множество ножове.

Глокта разпозна от предишното си идване в Университета огромния северняк, наречен Каменотрошача. Само дето сега изглежда, сякаш след последната ни среща се е отдал с непримиримо постоянство на опити за трошене на камък с лицето си. Скулите му бяха с различна форма, веждите изглеждаха някак нестабилно надвиснали над очите, а носът му сочеше силно наляво. Съсипаната му физиономия изглеждаше почти толкова обезпокоително, колкото и масивният чук, който стискаха огромните му юмруци. Почти, не напълно.

Разнообразието на колекцията от странни, страховити и въоръжени до зъби убийци надмина всички очаквания на Глокта за това, докъде може да стигне човек, решил да събере подобна група на едно място. Очевидно началник Гойл е допълнил цирка си с нови звезди. Насред групата и сякаш напълно в свои води беше практик Витари. Сочеше насам-натам и раздаваше заповеди. Като я гледа човек, никога няма да предположи, че е типът майка-грижовница, но предполагам, че всички имаме скрити заложби.