Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Глокта вдигна дясната си ръка и се провикна:

— Кого убиваме днес?

Всички погледи се извърнаха. Витари се отправи към него и покритото й с лунички лице над маската се навъси.

— Какво правиш тук, мамка му?

— Бих те попитал същото.

— Знаеш ли кое би било добре за теб? Да не питаш нищо.

Глокта я дари с празната си усмивка.

— Ако знаех кое е добре за мен, никога нямаше да си изгубя зъбите, а колкото до въпросите, те са всичко, което ми е останало. Какво има в тази прашасала дупка, което е от такъв интерес за теб?

— Това не е моя работа, а още по-малко е твоя. Ако си тръгнал да търсиш предатели, може би ще е добра идея първо да огледаш собствената си къща.

— Това пък какво трябва да означава?

Витари се наведе към него и прошепна през маската си:

— Ти ми спаси живота, затова нека ти върна услугата. Махни се от тук. Махни се и стой настрана.

Глокта влачеше крака по коридора към масивната врата на жилището си. По въпроса за Баяз, никакъв напредък. Нищо, което да докара усмивка, такава рядкост, на лицето на Негово високопреосвещенство. Призоваване и изпращане. Богове и демони. И винаги повече въпроси. Завъртя припряно ключа в бравата, нетърпелив най-после да седне и отпусне тежестта от треперещия си крак. А какво правеше Гойл в Университета? Гойл, Витари и двете дузини практици, въоръжени като за война? С изкривено от болка лице, пристъпи прага. Трябва да има някакво…

— Ха! — Усети как бастунът му бе отнесен настрана и залитна силно. Отчаяно размахвайки ръка в търсене на опора. Нещо го удари в лицето и главата му избухна в ослепителна болка. В следващия момент подът го фрасна в гърба и изкара въздуха му. Примигна, премлясна с олигавена, пълна със соления вкус на кръв уста. Тъмната стая се въртеше бясно пред очите му. Оле, майко. Ако не се лъжа, това беше юмрук в лицето. Никога не излиза от мода.

Една ръка го сграбчи за яката на палтото и го вдигна от пода. Платът на дрехите се впи в гърлото му и Глокта изкряка като пиле. Друга ръка сграбчи колана му и той усети как го понасят във въздуха, като само коленете и върховете на обувките му леко задираха по дъските. По инерция, направи опит да се отскубне, но това само му докара пронизваща болка в гърба.

Вратата на банята се блъсна в главата му, отвори се рязко и се тресна в стената отзад. Глокта бе понесен през тъмната стая към ваната, все още пълна с мръсна вода от сутрешната му баня.

— Чакай! — изграчи той, докато го прехвърляха през ръба. — Кой си…

Студената вода обгърна главата му. Балончетата въздух плъзнаха покрай лицето му. Остана така, борещ се, с изскочили от ужас, изненада и паника очи, докато не усети как дробовете му направо се пръскат. Изведнъж главата му бе издърпана за косата от водата. От лицето му потече вода и закапа във ваната. Елементарна техника, но неоспоримо ефективна. Направо не мога да повярвам. Пое дълбоко въздух.

— Какво иска…

Главата му потъна обратно в тъмната вода, а малкото въздух, който бе успял да задържи, излетя с гъргорене от устата му. Който и да е този, оставя ме да дишам. Не иска да ме убие. Иска просто да ме размекне. Подготвя ме за въпроси. Бих се изсмял на тази ирония… ако ми беше… останал малко въздух. Заблъска по ваната и разплиска водата. Краката му ритаха безпомощно във въздуха, но ръката на врата му сякаш беше от желязо. Стомахът му се сви. Дробовете му отчаяно се издуха за глътка въздух. Не дишай… не дишай… не дишай! Тъкмо поемаше огромна глътка мръсна вода, когато бе издърпан нагоре и захвърлен на дъските пред ваната, кашлящ, задъхан, повръщащ в същото време.

— Ти си Глокта, напи? — Рязък, суров женски глас, със силен кантикски акцент.

Тя приклекна до главата му. Стоеше на пръстите на краката си, облегнала ръце на коленете, с небрежно поклащащи се дълги кафяви длани и пръсти. Беше облечена с мъжка риза, провиснала на кльощавите й рамене и с навити над тънките китки мокри ръкави. Косата й беше късо остригана и стърчеше на мазни кичури. На суровото й лице имаше дълъг, тънък белег, а устните й бяха извити в злобна гримаса. Но от всичко най-отблъскващи бяха очите й — блестящи и жълти. Нищо чудно, че Северард не искаше да я следи. Трябваше да го послушам.

— Ти си Глокта, нали?

Нямаше смисъл да отрича. Избърса с трепереща ръка потеклите от устата му, горчащи от повръщането лиги.

— Аз съм Глокта.

— Защо ме следиш?

Глокта се надигна едва и седна.

— Какво те кара да мислиш, че ще искам да говоря с теб…