Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Задъхан сред пороя от дъждовни капки, Логън се надвеси през парапета. Бяха стотици, газеха на тълпи в морето от кал под стената. Диви мъже от земите отвъд Крина. Там, където не говореха като хората и не даваха пет пари за мъртвите. Бяха подгизнали от вода и целите опръскани с кал, криеха се зад грубо скалъпените си щитове и размахваха зле изковани, но брутални, назъбени остриета. Като призрачна сянка сред проливния дъжд зад тях се развяваше знамето им — кости и опърпани кожи.

Някои носеха паянтови стълби, други вдигаха от земята донесени преди това такива, опитваха се да ги подпрат на стената и да се покатерят нагоре. И всичко това под порой от камъни, копия и подгизнали от дъжда стрели. Но имаше и такива, които вече пълзяха нагоре с щитове над главите си. В участъка на Дау имаше две стълби, една при Червената шапка и още една вляво от Логън. Двама огромни диваци млатеха с тежки секири портата и с всеки удар отнасяха мокри трески от дървото. Логън ги посочи с пръст и изкрещя. Безсмислено. Никой не го чу, нямаше и как през невероятно силния шум от барабаненето на пороя, сблъсъка, стърженето и трясъците на хиляди оръжия и щитове, бойни викове и писъци от болка.

Грабна меча си от локвата, в която лежеше — цялото матово острие беше покрито със ситни капчици вода. Малко по-встрани един от хората на Тръпката току-що се бе изправил пред един от диваците, който на свой ред току-що се беше прехвърлил през парапета. Двамата си размениха по няколко удара. Секирата на дивака попадна на щит, после мечът на северняка пропусна целта си и изсвистя във въздуха. Дивакът вдигна секирата за нова атака и Логън отсече ръката му над лакътя. Блъсна го в гърба и го повали крещящ по очи. Войникът на Тръпката го довърши с удар в тила и посочи с окървавения си меч към нещо зад Логън.

— Там! — изкрещя.

Един дивак с голям гърбав нос се беше подал над бойниците на стената. Стоеше на върха на стълба, готвеше се да се прехвърли през парапета, а дясната му ръка беше изнесена назад, готова да хвърли копие. Логън изкрещя с цяло гърло и се хвърли към него.

Очите на онзи се облещиха от изненада, поколеба се и закъсня с хвърлянето на копието. Опита да се дръпне встрани и се вкопчи в мокрото дърво на стълбата със свободната си ръка, но успя единствено да я разклати и тя изстърга странично по ръба на парапета. Мечът на Логън го наръга някъде под ръката и той залитна назад и изпусна копието си. Логън замахна отново, подхлъзна се и залитна силно напред, озова се почти в ръцете му. Големият нос се вкопчи в него и го задърпа към себе си през парапета. Логън го фрасна здраво с топката на дръжката на меча и главата му се изметна назад. С втория удар му изби няколко зъба. След третия онзи загуби съзнание и полетя надолу, като по пътя си събори един от другите на стълбата след него.

— Дай оня кол! — изкрещя Логън на войника с меча.

— Какво?

— Кола, копеле такова, дай кола!

Войникът грабна мокрото дърво и го хвърли през дъжда. Логън пусна меча на земята, запъна чатала на единия край на кола в стълбата и започна да бута с всичка сила напред. Войникът дотича и започна и той да бута. Стълбата изскърца, разклати се и започна бавно да се накланя назад. Над бойниците се подаде едно опулено от изненада лице. Дивакът успя да зърне ръмжащите от напрежение на другия край на кола, но в следващия миг и той, и стълбата се сгромолясаха върху главите на тълпата под стената.

Малко по-нататък по стената, друга стълба бе току-що вдигната и диваците вече се катереха нагоре с щитове над главите. Червената шапка и момчетата му мятаха отгоре им камъни. Няколко от диваците бяха успели да се покатерят върху участъка на Дау и оттам се носеха викове и характерният звук на избиващи се мъже. Логън прехапа окървавената си устна и се замисли дали да не отиде на помощ, но се отказа. Съвсем скоро тук щяха да имат повече нужда от него.

Взе отново меча на Създателя, кимна на войника, който му беше помогнал, и остана на място, за да си поеме малко въздух. Зачака следващите през парапета. Огледа стената, навсякъде се биеха, убиваха и умираха хора.

Приличаха на демони в един студен, мокър, кървав ад. Бяха минали четири дена, а на него му се струваше, че бе прекарал в тази кървава баня цяла вечност. Че никога не я е напускал. И може би беше точно така.

Сякаш нямам други проблеми, помисли си Кучето, ами сега и този дъжд.

За един стрелец нямаше по-лошо от мокрото време. Е, освен прегазването от конница, което обаче на върха на кула не беше чак толкова вероятно. Лъковете се хлъзгаха, тетивите се отпускаха, перата на стрелите бяха подгизнали от вода и всичко това водеше до едно — лоша стрелба. Дъждът им отнемаше цялото предимство на високата позиция, но можеше да им коства и много повече, денят още не беше свършил. Трима едри диваци работеха усилено по портата. Двама блъскаха със секири, а третият запъваше железен кол в просеките, които отваряха, и го използваше като лост, за да откъртва дъските.