Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Глокта направи жалък опит да остане прав, да се изправи колкото може повече. Така де, някога бях горд човек, пък било то и много отдавна. Не това е краят, който е очаквал полковник Глокта. Да бъде удавен в собствената си вана, от жена с изцапана риза. Дали ще ме открият преметнат през ръба, с вирнат във въздуха задник? Има ли значение? Важното е не как умираш, а как си живял.

Жената пусна реверите и потупа с ръка предницата на палтото да го изправи. А и какъв живот беше това през последните години? Какво толкова имах, че да ми липсва? Стълбищата? Супата? Болката? Лежането в тъмното, измъчван от спомени? Вонята на собствените ми лайна сутрин? Ще ми липсва ли пиенето на чай с Арди Уест? Може би малко. А ще ми липсва ли пиенето на чай с архилектора? Направо да се зачуди човек, защо не го направих сам, още преди години. Вгледа се в очите на убиеца си, пронизващи, ярки като жълто стъкло. Усмихна се. С огромно облекчение.

— Готов съм.

— За какво? — Тя сложи нещо в изтръпналата му ръка. Дръжката на бастуна му. — Ако имаш още работа с Баяз, гледай повече да не ме намесваш в нея. Следващия път няма да пипам така леко. — Тя бавно отстъпи към светлия правоъгълник на вратата. Обърна се и шумът от стъпките й заглъхна по коридора. Стана тихо, чуваше се само тихото капене на вода от палтото му.

И така, по всичко личи, че оцелях. Отново. Глокта повдигна учудено вежди. Хм, може би номерът е в това, да не го искаш.

Беше истински грозник този дивак от Изтока. Огромен и облечен във вмирисани полуощавени кожи, с тук-там малко ризница — по-скоро украшение, отколкото истинска защита. Имаше черна, мокра от дъжда, сплъстена коса, с няколко промушени през грубо изковани пръстени от светъл метал кичури. През едната му буза минаваше дълъг белег, а през челото друг. Навсякъде около тях имаше множество следи от по-дребни порязвания. Имаше и пъпки като младо момче, а носът му беше сплескан и изкривен на една страна — приличаше на стара, очукана лъжица. Очите му бяха стиснати от напрежение. Беше оголил жълти зъби, а през дупката на двата липсващи отпред се подаваше върхът на езика му. Това беше лице на човек, прекарал целия си живот в битки. Живот, изпълнен с мечове, секири и копия, в който всеки нов ден се броеше за награда.

За Логън усещането бе като да стои пред огледало.

Бяха се вкопчили един в друг, прегърнати здраво като любовници, слепи за всичко останало около тях. Лашкаха се напред-назад, залитаха като сборичкали се пияници. Дърпаха се, ръчкаха се, хапеха и деряха един друг, мачкаха, разпаряха дрехите си. Напрягаха сили, застинали в яростна прегръдка, и дишаха тежко зловоние в лицата си. Грозен, изнурителен, смъртоносен танц, а през цялото това време валеше.

Логън получи един болезнен юмрук в корема и се заизвива и усуква, за да избегне втори. Опита удар с глава, но опитът му беше доста вял и завърши с леко потъркване на челото му в лицето на грозника. Препъна се в нещо, залитна и усети как онзи изнася тяло в опит да го хвърли, но в последния момент успя да го ритне с бедро в топките. Не беше кой знае какъв удар, но бе достатъчен, за да охлаби хватката на ръцете му за момент и да успее да промуши своята към гърлото му.

Започна да натиска с нея нагоре, инч по инч изпънатият му среден пръст пълзеше към нашареното от белези лице на грозника. Кръстосал поглед в пръста, онзи всячески се опитваше да издърпа главата си назад. В същото време беше стиснал болезнено китката на Логън и буташе ръката му с всичка сила назад, но Логън беше вкарал и рамото си в действие и цялата му тежест работеше за него. Пръстът му подмина изкривената от напрежение уста, подмина и горната му устна и се насочи право към едната ноздра на грозника. Логън усети как начупеният му нокът задира плътта в носа на дивака. Извъртя пръст и, оголил зъби, задърпа колкото сила имаше.

Дивакът изсъска и започна да се мята, но беше късно, беше закачен като риба на кука. Не му остана друго, освен да сграбчи китката на Логън и с другата си ръка и така да опита да разкара забития в лицето му пръст. Направи го, но това означаваше, че Логън остана с една свободна ръка.

Извади нож и започна да ръга. С всеки замах от гърлото му се откъсваше силно ръмжене. Все едно просто удряше с юмрук, само дето юмрукът му завършваше с добре наточена стомана. Острието влизаше и излизаше с джвакане от тялото на грозника. От корема му, от едното бедро, от ръката, от гърдите му. Рукна кръв, изплиска и двамата биещи се и потече в локвата, в която бяха нагазили ботушите им. След като реши, че го е наръгал достатъчно пъти, Логън го сграбчи за дрехите, стисна зъби и го отлепи от земята. Нададе мощен рев и го запрати надолу през парапета на стената. Напълно неподвижно, като труп, какъвто само след секунда щеше да стане, тялото на грозника полетя надолу и се стовари сред своите.