Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Юмрукът й го фрасна в брадата и отметна главата му назад. Челюстите му изтракаха и един от малкото му зъби се заби в задната част на езика. Облегна се на стената, а стаята се люшна пред наливащите му се със сълзи очи. Когато погледът му се фокусира отново, видя, че тя се взира в него с присвитите си жълти очи.

— Ще продължа да те удрям, докато не ми дадеш отговори или не умреш.

— Благодаря ти.

— Благодариш ми?

— Мисля, че успя да ми поотпуснеш малко врата. — Глокта й се усмихна, оголвайки окървавените си зъби. — В продължение на две години бях пленник на гуркулите. Прекарах две години в тъмница под императорския дворец. Две години на рязане, дялкане и горене. Мислиш ли, че няколко шамара ще ме изплашат? — Изхили се в лицето й. — Боли ме повече, докато пикая! Мислиш ли, че ме е страх от смъртта? — Лицето му се изкриви от пронизващата болка в гърба, докато се навеждаше към нея. — Всяка сутрин… в която се събуждам жив… е истинско разочарование! Ако искаш отговори, ще трябва и ти да ми дадеш такива. Ти питаш, аз питам.

Тя го изгледа продължително, без да мигне нито веднъж.

— Бил си затворник на гуркулите?

— На тях дължа това. — Глокта посочи тялото си, от главата до краката.

— Хъ. Значи и двамата сме загубили по нещо заради гуркулите. — Тя седна със скръстени крака на пода. — Въпроси. Ти питаш, аз питам. Но ако се опиташ да ме излъжеш…

— Така да бъде, въпроси. Ще бъде крайно негостоприемно от моя страна да не те оставя да започнеш първа.

Тя дори не се усмихна. Е, в края на краищата, не изглежда голям веселяк.

— Защо ме следиш?

— Мога да излъжа, но какъв смисъл? Мога да умра и без да лъжа. Държа под око Баяз. Двамата изглеждате близки, а той в последно време е труден за наблюдение. Затова следя теб.

— Той не ми е приятел — намръщи се тя. — Обеща ми отмъщение, това е всичко. Но още нищо не съм получила.

— Животът е пълен с разочарования.

— Животът е изграден от разочарования. Задавай въпроса си, недъгав.

А като свърши с въпросите си, дали ще дойде пак време за баня? Последната ми? В безизразните й жълти очи не се четеше нищо. Бяха празни като очите на животно. Имам ли друг избор? Глокта облиза кръвта по устните си и се облегна на стената. Ако не друго, поне ще умра по-просветен.

— Какво е Семето?

Лицето й се навъси една идея повече.

— Баяз каза, че е оръжие. С огромна мощ. Достатъчна, за да срине Шафа на прах. Той мислеше, че е скрито на края на Света, но се оказа, че е сбъркал. Не остана никак доволен от грешката си. — Тя замълча за момент. — Защо следиш Баяз?

— Защото открадна короната и я сложи на главата на едно безгръбначно нищожество.

— Тук съм напълно съгласна с теб — изсумтя жената.

— Някои хора в управлението на страната са разтревожени за посоката, в която ще ни поведе Баяз. Много обезпокоени хора. — Прокара език по един окървавен зъб. — Накъде ни води той?

— На мен нищо не казва. Аз му нямам доверие, той на мен също.

— Тук пък аз съм съгласен с теб.

— Плановете му бяха да използва Семето като оръжие. Не го намери, значи сега ще трябва да се сдобие с други оръжия. Предполагам, че ви води към война. Война срещу Калул и ядачите му.

Цялата лява половина на лицето на Глокта избухна в нервни тикове е клепачът му заигра. Проклето, гнусно желе! Тя наклони глава на една страна.

— Знаеш кои са, нали?

— Далечни познати. Е, какво пък. Успях да хвана една от тях в Дагоска. Разпитвах я.

— Какво научи?

— Говори ми за праведност и справедливост. Две неща, които не съм виждал още. Също за война и саможертви. Две неща, на които съм се нагледал до болка. Онова нещо каза, че приятелят ти Баяз убил господаря си. — Жената остана напълно безучастна. — Каза, че техният баща, Пророкът Калул, продължава да търси мъст.

— Мъст — процеди през зъби жената и ръцете й се свиха в юмруци. — Ще видят те какво значи мъст!

— А на теб какво са ти направили?

— Избиха народа ми. — Тя разгъна крака. — Превърнаха ме в роб. — Изправи се ловко и застана над Глокта. — Отнеха ми всичко в този живот.

Глокта усети как едното ъгълче на устните му потрепна.

— Още нещо, по което си приличаме. А сега, предполагам, времето ми изтече.

Тя се наведе и сграбчи с две ръце реверите на палтото му. Повдигна го от пода с неочаквана сила и притисна гърба му в стената. Тялото е открито във ваната…

Усети как ноздрите му се издуват, докато въздухът свисти през разкървавения му нос, и сърцето му забива лудо. Със сигурност сакатото ми тяло ще се съпротивлява, доколкото може. Неподвластната на контрол реакция на липсата на въздух. Този непобедим инстинкт за дишане. Ще се гърча и извивам насам-натам, точно като Тулкис, гуркулския емисар, когато го обесиха и изсипаха червата му, въпреки че беше напълно невинен.