Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Какво мога да направя? — Полковникът усеща как стомашните сокове се надигат към устата му.

Раните в кървавата маса отпред зейват насреща му. Жуженето се усилва дотолкова, че едва чу отговора.

— Може би трябва да отидеш в Университета и да поискаш съвет. — Леденият дъх погалва врата му и по гърба му полазват мравки. — Може би, докато си там… е добра идея да попиташ за Семето.

Глокта залитна към края на стълбите, олюля се настрани и задъхан, опря гръб в стената. Левият му крак трепереше, лявото му око потръпваше, сякаш бяха свързани с дебел конец от болка, който преминаваше през задника му, стомаха му, гърба, рамото, тила и лицето и с всяко движение, независимо колко незначително, се стягаше все повече.

Опита да застане неподвижно. Да диша дълбоко. Опита да отклони мислите си от болката и да ги насочи другаде. Към Баяз например и към проваленото му издирване на това Семе. Така де, Негово високопреосвещенство чака, а той не е човек, който се слави с огромно търпение. Изпъна врат вляво и вдясно и усети пукането между изкривените си плешки. Притисна език в празните венци и закуца в мрака между рафтовете с книги.

Тук нищо не се беше променило през последната една година. Сигурно същото се отнася и за последните няколкостотин. Сводестото помещение с провисналите рафтове миришеше на плесен и старост и беше оскъдно осветено от няколко газени лампи с мърляви стъкла. Време е отново да се впуснем в ровене из прашните останки на миналото. Професорът историк също не се беше променил много. Седеше на същото лекьосано бюро, преливащо от купчини плесенясала хартия, осветено от трептящия пламък на една-единствена свещ. Той примижа, напрягайки очи в мрака към приближаващия Глокта.

— Кой е там?

— Глокта. — Той вдигна предпазливо поглед към тъмния таван. — Какво е станало с гарвана ти?

— Мъртъв — изръмжа натъжено престарелият професор.

— Можеше да кажеш, че вече е история! — Възрастният мъж не оцени шегата. — Е, добре. Всички това ни чака. Някои по-скоро от други. Имам въпроси за теб.

Професорът историк изпъна напред шия и се вгледа с влажните си очи в Глокта така, все едно за пръв път виждаше човек.

— Аз те помня. Кой каза, че не ставали чудеса? Ти ме пита за Баяз. Първия чирак на Ювенс, първата буква в азбуката на…

— Да, да, това вече го преговаряхме.

Възрастният професор се намръщи сърдито.

— Носиш ли ми обратно свитъка?

— Създателят падна в пламъци и така нататък. Боя се, че не. У архилектора е.

— Пфу. В последно време само за него слушам. Онези горе само за него дрънкат. Негово преосвещенство това, Негово преосвещенство онова. Писна ми да слушам за него! Напълно, ама напълно те разбирам. Всички са пощурели напоследък. Пощурели са и само се препират.

— Много промени станаха горе. Имаме нов крал.

— Знам това! Гуслав, нали така?

Глокта въздъхна дълбоко и седна на стола от другата страна на бюрото.

— Да, да, същият. Само трийсетина години си назад във времето. Изненадан съм, че не мислиш, че Харод Велики още е на престола.

— За какво си дошъл сега?

— Как да ти кажа, да търся пипнешком отговорите в мрака, които винаги се оказват извън обсега на ръцете ми. Искам да узная повече за Семето.

Сбръчканото лице дори не помръдна.

— За кое?

— Споменаваше се в скъпоценния ти свитък. Онова нещо, което Баяз и магическите му приятели търсели в Кулата на Създателя след смъртта на Канедиас. След смъртта на Ювенс.

— Пфу! — Професорът махна небрежно с ръка и провисналата плът над китката му се разклати. — Тайни, власт. Всичко е само метафора.

— Изглежда, Баяз не смята така. — Глокта премести стола си напред и понижи глас. — Нищо че тук няма кой да слуша или да го е грижа. Разбирам, че е парче от Другата страна, останало от Старите времена, когато демоните бродели по земята. Твърда материя, изградена от магии.

Възрастният професор се разсмя с наподобяващ шумоленето на хартия смях. Широко отворената му уста съдържаше изгнили и по-малко на брой от тези на Глокта зъби.

— Не ми изглеждаш като суеверен човек, началник. — Не бях. Преди да дойда тук за пръв път да задавам въпроси. Преди посещението си в Кулата на Създателя, преди срещата ми с Юлвей, преди да видя как Шикел се смее, докато практиците ми я горят. Какви щастливи времена бяха, преди да се появи Баяз, когато все още имаше логики във всичко. Професорът изтри насълзените си очи със скованото си подобие на ръка. — Къде чу всичко това?