Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Крал или не, думите все така убягваха на Джизал, а когато ги намереше, избълваше ги в идиотско бръщолевене. — Не мога да се оженя за теб! Повярвай ми, щях да го направя, ако не… — Той вдигна ръце, после ги спусна безпомощно. — Ако не се беше случило това. Но то се случи и сега вече не мога да направя нищо по въпроса. Не мога да се оженя за теб.

— Разбира се, че не можеш. — За миг устните й се изкривиха. — А и обещанията са за малки деца. Така или иначе, не го вярвах много, дори преди. Дори в най-нереалистичните моменти. А сега идеята ми се струва направо смехотворна. Кралят и селянката. Абсурд. Това го няма дори в най-изтърканите приказки.

— Но това не означава, че никога повече няма да се видим. — Той пристъпи неловко към нея. — Ще бъде различно, разбира се, но пак можем да намерим начин… — Протегна ръка, бавно, смутено. — Да бъдем заедно. — Докосна леко лицето й и почувства добре познатата гузна тръпка. — Ще бъде както преди. Ти не се тревожи. Аз ще уредя всичко…

— Значи… — Арди го погледна в очите — ми предлагаш да бъда твоята курва?

Джизал дръпна ръката си.

— Не! Разбира се, че не! Имам предвид… искам да бъдеш моя… — Какво наистина имаше предвид? Затърси отчаяно думата. — Моя любовница?

— А. Разбирам. А когато се ожениш, тогава каква ще бъда? Коя дума ще използва за мен твоята кралица, как мислиш? — Джизал наведе смутено очи и заби поглед в обувките си. — Курвата си е курва, независимо с каква дума я наричаш. От нея лесно ти писва, но пък и лесно се сменя. И когато аз ти омръзна и си намериш други любовници? Те как ще ме наричат? — Тя изсумтя натъжено. — Аз съм отрепка, знам си го, но явно твоето мнение за мен е още по-ниско.

— Не съм виновен аз. — Той усети как очите му се пълнят със сълзи. Не можа да прецени, от болка или от облекчение. Вероятно здрава сплав и от двете. — Не съм виновен.

— Разбира се, че не си. Аз не те обвинявам. Обвинявам себе си. Мислех си, че имам лош късмет, но брат ми се оказа прав. Аз просто правя лоши избори. — Арди го погледна с онзи изпитателен поглед, с който го огледа при първата им среща. — Можех да си намеря добър мъж, но аз избрах теб. Трябваше да се досетя. — Пресегна се и сложи ръка на лицето му. Изтри една сълза от бузата му с върха на палеца си. Точно както когато се разделяха под дъжда в парка. Но тогава поне имаше надежда, че някога отново ще се срещнат. Сега нямаше. Тя въздъхна и свали ръка. Загледа се унило в градината.

Джизал замига учестено. Това ли беше всичко? Вътрешно копнееше да си вземе сбогом, поне да й каже за последно нещо мило, но не намери думи, с които да го направи. А имаше ли думи, които да променят нещо? Всичко беше приключило между тях, думите само щяха да поръсят още сол в раната. Загуба на време. Стисна зъби и изтри последните влажни струйки от лицето си. Права беше. Кралят и селянката. Има ли нещо по-смехотворно от това?

— Горст! — викна Джизал. Вратата изскърца и от тъмнината излезе с почтително наведена глава едрият рицар. — Можеш да изпратиш дамата до дома й.

Той кимна и застана встрани от вратата. Арди се обърна и тръгна към нея. Джизал не откъсваше очи от гърба й, докато тя вдигаше качулката си. Замисли се дали няма да спре на прага. Дали няма да се обърне за последно назад, погледите им да се срещнат и да споделят поне още един миг. Още една буца в гърлото му. Още едно пробождане в сърцето му.

Но тя не погледна назад. Без никакво колебание прекрачи прага и изчезна от погледа му. Горст я последва и затвори вратата. Джизал остана в обляната от лунна светлина градина. Сам.

Феро седеше с кръстосани крака на покрива на склада и се взираше с присвити очи към яркото слънце. Гледаше корабите и изсипващите се от тях хора. Оглеждаше се за Юлвей. Затова идваше тук всеки ден.

Съюзът и Гуркул бяха във война, безсмислена война с много празни приказки и никакви боеве, но за Кантика не отплаваха кораби. Но Юлвей ходеше където си поиска. Той можеше да я върне в Юга, където да получи отмъщението си от гуркулите. Но до появата му тя беше като в капан сред всичките тези бели. Изскърца със зъби, стисна юмруци и лицето й се изкриви от яд пред собствената й безпомощност. И скуката. Загубата на време. Беше готова дори да се моли на Бог за по-скорошното пристигане на Юлвей.

Но Бог не слуша молитвите на хората.

Джизал дан Лутар, без значение какъв глупак беше и по причини, абсолютно непонятни за нея, получи корона и стана крал. И Баяз, за когото Феро беше напълно убедена, че стоеше зад всичко това, сега прекарваше цялото си време с него. Сигурно още се бореше да направи от него истински водач на своите хора. Точно както беше правил, без никакъв успех, през цялото им дълго пътуване през равнината и обратно.