Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Защо ме следиш?

— Мамка му, не те…

Феро не се славеше с търпение. Така възседнала сянката си, за нея не представляваше никаква трудност да се засили и да стовари лакътя си върху лицето му. Той опита всячески да се предпази, но цялата тежест на Феро го притискаше надолу и това го правеше напълно безпомощен. Юмруците на Феро намериха пролуки през ръцете му и се забиха последователно в устата, в носа, в скулите му и с всеки удар главата му се удряше в мръсните павета на улицата. Четири такива попадения бяха достатъчни да го откажат от по-нататъшна съпротива. Главата му се люшни назад и остана неподвижна. Феро се надвеси отново над лицето му и пак опря ножа в гърлото. От устата и носа на дългокосия беше бликнала кръв и сега се стичаше на тъмни струйки по бузите и брадата му.

— А сега следиш ли ме?

— Аз просто наблюдавам — изхриптя окървавената уста на сянката. — Просто наблюдавам. Не аз давам заповедите.

И гуркулските войници не бяха дали заповедите за избиването на народа на Феро и вземането й в робство. Но това не ги правеше невинни. Това не ги спаси от нея.

— А кой ги дава?

Дългокосият се разкашля и лицето му се изкриви. От ноздрите му изскочиха кървави балони. И нищо повече. Феро се намръщи.

— Какво? — Феро премести ножа надолу и опря върха в бедрото му. — Да не мислиш, че ще ми е за първи път да отрежа нечия пишка?

— Глокта — смотолеви сянката и затвори очи. — Работя… за Глокта.

— Глокта — повтори Феро. Името не означаваше нищо за нея, но поне беше отправна точка.

Постави отново ножа на гърлото му. Издутината на гръкляна му се повдигна и остърга острието. Стисна зъби и намести пръсти около дръжката, като не спираше да го гледа навъсено отгоре. В ъгълчетата на очите му заблестяха сълзи. Най-добре да приключва бързо. Най-сигурно е. Но ръката й не помръдваше.

— Дай ми причина да не го направя.

Сълзите бликнаха и се стекоха по бузите му.

— Птиците ми — пошепна той.

— Птици?

— Няма да има кой да ги храни. Аз си го заслужавам, така е, но птиците ми… те не са виновни.

Феро присви очи.

Птици. Странно какви неща спасяват живота на хората.

Баща й гледаше една птица. Спомняше си я, в кафеза, окачен на един кол. Безполезно нещо, дори не можеше да лети, по цял ден стоеше вкопчена в пръчката. Той я беше научил да казва думи. Спомни си как като дете го гледаше, докато я храни. Много отдавна, преди да дойдат гуркулите.

— Ххх — изсъска в лицето му Феро, притисна острието в гърлото и онзи потрепери. След това отдръпна ножа, изправи се и застана надвесена отгоре му. — Следващият момент, в който се мернеш пред очите ми, ще е последният от живота ти. Сега се връщай при птиците си, сянко.

Той кимна с ококорени, просълзени очи и тя се обърна и тръгна по тясната уличка. Когато стигна до един мост, захвърли ножа и той цопна в мръсната вода отдолу, оставяйки широки кръгове по повърхността. Беше грешка, че го остави да живее. От опит знаеше, че проявата на милост винаги е грешка.

Но явно днес бе в милостиво настроение.

Естествено, полковник Глокта беше великолепен танцьор, но с така изтръпнали крака му беше изключително трудно да блесне. Допълнително го разсейва жуженето на мухите, а и партньорката му не помага с нищо. Арди Уест изглежда прилично, но непрестанният й кикот започва да го дразни.

— Спри вече! — скастря я той, докато двамата се носят из лабораторията на професора медик, а колекцията му от спиртосани екземпляри потръпва и се поклаща в такт с музиката.

— Частично изяден — ухилва се Канделау. Едното му око изглежда огромно зад увеличителното стъкло, прикрепено на челото му. Посочва надолу с пинсетите. — Ето това тук е стъпало.

Притиснал ръка към устата си, Глокта отмества храстите. Обезобразеният труп лежи на земята, лъскав, червен, почти неразпознаваем като човешки. А Арди се смее ли, смее при вида му.

— Частично изяден! — изкикотва се тя. Полковник Глокта не намира нищо смешно в гледката. Жуженето на мухите се усилва все повече и заплашваше да заглуши музиката. Но най-лошото, в парка става ужасно студено.

— Небрежно от моя страна — дочува глас зад себе си.

— Какво имаш предвид?

— Просто да го оставя тук. Но понякога е по-добре да се действа бързо, не внимателно, нали така, сакати човече?

— Помня това — промърморва Глокта. Става ужасно студено и той трепери като лист. — Помня това!

— Разбира се — прошепва гласът. Женски глас, но не този на Арди. Плътен, съскащ и каращ окото му да потрепва.