Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Не! — изсъска Логън. — Не, не, не.

Със същия успех можеше да каже на дъжда да спре. Чувството на глад и празнота се разпростря по цялото му тяло, плъзна нагоре към лицето му и разтегли устните му в кървава усмивка. Онзи с ръкавиците приближи, влачеше главата на чука по мокрия камък. И тогава погледна рязко през рамо.

Главата му се пръсна и във въздуха полетяха струи кръв. Крамок-и-Файл изрева като разярена мечка и кокалите на огърлицата му се размятаха на гърдите му. Въртеше чука си в широка дъга над главата. Следващият дивак опита да се отдръпне и вдигна щит пред главата си. Чукът на Крамок полетя ниско и отлепи краката на дивака от земята. Онзи се запремята по пътеката на стената и накрая спря по очи. Въпреки огромното си телосложение, планинецът изскочи на стената пъргаво като танцьор и стовари чука си в корема на следващия дивак. Нещастникът полетя назад и се блъсна в каменния парапет. В следващия момент хората на Крамок, с размазана от дъжда синя боя по лицата, се втурнаха с викове и крясъци напред. И пред очите на задъхания Логън едната група диваци се зае с избиването на другата. Планинците плъпнаха по пътеката и започнаха да изтикват диваците от отвъд Крина, да ги изхвърлят от парапета в калта под стената и да събарят обратно стълбите им.

Логън беше коленичил в дълбока локва, задъхан и подпрян на студената дръжка на меча на Канедиас. Преви се на две, стомахът му се надигаше и спускаше бързо, поглъщайки студения въздух, устата му беше пълна със соления вкус на кръв, а носът му пълен с миризмата й. Не смееше да вдигне глава. Стисна зъби и изплю голяма солена храчка. Успя да потисне хладната празнина в стомаха си и тя бавно се отдръпна, оставяйки го на болката и изтощението. Засега поне щеше да се тревожи само за тях.

— Май им дойде в повече на копелетата — разнесе се през дъжда развеселеният глас на Крамок. Планинецът вдигна глава, отвори широко уста, изплези език на дъжда, после премлясна с устни. — Чудесна работа свърши днес, Кървави девет. Не че за мен не е истинска радост да те гледам отстрани, но хубаво стана, че успях и аз да се включа за малко. — Завъртя с лекота огромния си чук, все едно беше върбово клонче, и се загледа усмихнат в огромното кърваво петно на желязната му глава, на което беше залепнал кичур коса.

Логън събра сили и вдигна глава.

— О, да. Чудесна работа. Но щом си така навит, утре ние сме отзад, а? Ти поемаш проклетата стена.

Дъждът беше отслабнал до ситен ръмеж. Бледите лъчи на слънцето пробиха надвисналите облаци и лагерът на Бетод изплува от сивотата на дъжда. Кучето огледа калния ров, знамената и пръснатите из долината палатки. Напрегна очи и му се стори, че видя няколко фигури, които наблюдаваха оттеглящите се от стената диваци. Нещо проблесна, отражение от слънчев лъч в стъклото на далекоглед може би, какъвто използваха южняците, за да гледат в грешната посока. Кучето се замисли дали това не бе самият Бетод. Беше напълно в стила на Бетод да се сдобие с далекоглед.

Усети нечия тежка ръка на рамото си.

— Шамаросахме ги, главатар — избоботи Тъл. — При това здравата!

Можеше да се поспори. Имаше много мъртви пред стената, пръснати безразборно в калта, още толкова ранени — някои се влачеха бавно към лагера си, други ги мъкнеха другарите им. Но имаше много мъртви и на стената. Видя калната купчина от тела в задната част на укреплението, където щяха да бъдат погребани. Чу нечии писъци. Противни, отчаяни, каквито надава човек, на който му се иска по-скоро да се отърве от ръка или крак, отколкото болката да продължи. Или пък такива, каквито надава човек, вече отървал се от тях.

— Шамаросахме ги, вярно — промърмори Кучето, — но и те нас. Не знам колко още такива шамари ще можем да понесем. — Стрелите в бъчвите бяха привършили наполовина, а купчината камъни почти напълно. — Най-добре да изпратим няколко момчета да претършуват труповете! — провикна се през рамо към хората си. — Да съберат каквото могат, докато имаме време!

— В такива времена няма как да ти останат много стрели — каза Тъл. — Що народ избихме от копелетата отвъд Крина, но мисля, че довечера пак ще имат повече копия, отколкото имахме ние, преди да дойдат тази сутрин.

Кучето се насили да се усмихне.

— Мило от тяхна страна да ни оставят малко от техните.

— Ъхъ. Сигурно ще им доскучае, ако останем без стрели — изсмя се Тъл и така здраво плесна Кучето по гърба, че зъбите му изтракаха. — Добре се справихме! Ти добре се справи! Още сме живи, нали така?