Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Какво се промени?

Логън се намръщи, сякаш обмисляше дали си заслужава да отговаря. После вдигна рамене.

— Опитвам се да бъда по-добър човек.

— И мислиш, че това ще е достатъчно?

— Какво друго ми остава?

Тръпката се загледа в огъня.

— Исках да ти кажа… — Думите се запънаха на върха на езика му, но накрая успя да ги изрече. — Че съм благодарен. Днес ми спаси живота. Знам го. — Личеше си, че не му достави удоволствие да го каже, и Логън знаеше защо. Трудно е да получаваш услуги от човек, когото мразиш. Става по-трудно да го мразиш след това. Загубата на враг може да е по-тежка от тази на приятел, особено на стар враг.

Затова Логън просто сви рамене.

— Не съм направил нищо кой знае какво. Само каквото прави човек за хората от своята страна, нищо друго. Аз ти дължа много повече. Не съм забравил, че никога няма да мога да ти се издължа.

— Така е. Но ако питаш мен, това е някакво начало. — Тръпката се изправи и понечи да си върви. После спря и се обърна, с наполовина осветено от светлината от огъня сурово лице. — Не е така просто, нали, човек никога не е само добър или само лош? Дори ти. Дори Бетод. Никой.

— Не е. — Логън седеше и не откъсваше очи от пламъците. — Не е така просто. Всеки си има причини. И добрият, и лошият. И всичко зависи откъде го погледнеш.

Един от многобройните лакеи на Джизал се покатери на стълбичката си и, присвил съсредоточено очи, постави короната на главата му. Единственият й огромен диамант проблесна ослепително. Завъртя я леко и притисна внимателно, докато обкантеният с пухкава кожа ринг не застана стабилно върху главата на Джизал. Слезе, премести бързо стълбичката и огледа резултата от стореното. Същото направиха и дузина други лакеи. Един пристъпи напред и оправи единия извезан със златни нишки ръкав на кралските одежди. Друг избута старателно незабележима прашинка от снежнобялата яка.

— Много добре — каза Баяз и закима замислено. — Мисля, че си готов за сватбата си.

Най-странното беше, помисли си Джизал, възползвайки се от така редките моменти, в които бе оставян насаме с мислите си, че той нито веднъж, по никакъв начин не се беше съгласявал с тази сватба. Нито беше правил, нито приемал предложение за брак. Не беше казал „да“. И въпреки това ето го сега готов, само след няколко часа, да бъде свързан в брачен съюз с жена, която не познаваше. Не му убягна и това, че за да приключат така бързо приготовленията, явно уговарянето на сватбата беше започнало доста преди Баяз да му спомене за нея. Може би дори преди да бъде коронясан… но какво толкова учудващо има в това, помисли си той. От момента на качването му на престола животът му се бе превърнал в едно безметежно носене по течението, от едно неразбираемо събитие към друго. Усещането бе като на корабокрушенец в открито море, който се бори с всички сили да държи глава над повърхността, докато невидими и неподвластни на волята му течения го отнасят в незнайна посока. Само дето беше доста добре облечен за корабокрушенец.

Бавно бе стигнал до прозрението, че колкото повече власт имаше човек, толкова по-малко избор имаше в живота. Капитан Джизал дан Лутар можеше да яде каквото си поиска, да спи когато си поиска, да се вижда с когото си поиска. Негово кралско величество Джизал I, от друга страна, беше окован с невидимите вериги на традиции, очаквания и задължения, които очертаваха всеки, без значение колко дребен и незначителен, аспект на съществуванието му.

Баяз пристъпи авторитетно към него.

— Може би с разкопчано копче тук…

Джизал се дръпна не без известна доза раздразнение. Намесата на магуса във всяка секунда от живота му започваше да му писва. Вече му се струваше, че и в тоалетната да отидеше, старият негодник пак щеше да се появи от някъде, за да изследва подробно резултата от посещението му.

— Мога и сам да се справя с едно копче! — сопна се Джизал. — Да очаквам ли, че довечера, когато отида в спалнята с новата си жена, ще те намеря там, готов да ме напътстваш как най-добре да използвам оная си работа?

Лакеите се покашляха, извърнаха погледи и почтително се оттеглиха към ъглите на стаята. Изражението на Баяз остана непроменено.

— Винаги съм на разположение със съветите си, Ваше Величество, но се надявах това да е област, в която можете да се справите и без наставленията ми.

— Надявам се, че си готов за малката ни разходка. Аз се приготвях цяла сутр… — Арди замръзна при вида на Глокта. — Какво се е случило с теб?