Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— А, това ли? — махна с ръка Глокта към множеството синини по лицето си. — Една жена от Кантика нахлу вчера в жилището ми. Размаза ми физиономията с юмруци, а после почти ме удави във ваната. Преживяване, което не препоръчвам никому.

Арди очевидно не повярва и на дума от чутото.

— Сериозно, какво стана?

— Паднах по стълбите.

— А, стълби. Коварни гадини, особено ако не си добре с краката. — Загледа се с премрежен поглед в полупълната си чаша.

— Пияна ли си?

— Следобед е, нали? Обикновено гледам по това време да съм. Който си обича работата, започва отрано и влага цялото си старание. Така казваше баща ми.

Глокта я измери с поглед, но тя го изгледа равнодушно над ръба на чашата. Няма потрепващи устни, няма посърнало изражение на лицето, няма следи от горчиви сълзи по бузите. Арди изглеждаше точно толкова щастлива, колкото всеки друг ден. Или по-скоро, точно толкова нещастна. Въпреки това, сватбата на Джизал дан Лутар няма как да е радостно събитие за нея. Никой не обича да го зарязват, независимо от обстоятелствата. Никой не иска да бъде изоставян.

— Между другото, не е нужно да ходим. — Глокта примижа при несполучливия си опит да раздвижи сакатия си крак. Самата болезнена гримаса сякаш му причини още болка, ако можеше да се съди по изкривяването на сцепените му устни. — В никакъв случай не бих възразил срещу това, днес да не изкачвам повече стълби. Можем да си седим тук и да си бъбрим за политика и други глупости.

— И да пропуснем кралската сватба? — ахна Арди и сложи ръка на гърдите си в престорен ужас. — О, така искам да видя с какво ще е облечена принцеса Терез! Казват, че тя е най-красивата жена на света. Дори боклук като мен има нужда да се възхищава на някого. — Тя отметна назад глава и гаврътна чашата. — Пък и това, че някой е чукал младоженеца, в никакъв случай не е извинение да не присъства на сватбата му.

Корабът на великия херцог Орсо от Талинс приближаваше бавно и величествено, с наполовина прибрани платна, над които в яркосиньото небе кръжаха ято гларуси и чайки. Това беше най-големият кораб, който Джизал, както и всеки един от огромната тълпа посрещачи на кея и хилядите зяпачи по покривите и прозорците на околните сгради, беше виждал.

Беше великолепно украсен: от такелажа се развяваха множество разноцветни продълговати флагчета, а на трите му чудовищно високи мачти бяха окачени държавните флагове — в чест на щастливото събитие до черния кръст на Талинс днес се вееше златното слънце на Съюза. Но при все цялата му украса, корабът не беше загубил заплашителния си вид. Напомняше му на Логън Деветопръстия, облечен в елегантни дрехи — непогрешим войн, изглеждащ още по-див и страховит в неудобните ярки одежди. Явно предназначението на могъщото корито бе не просто да доведе една булка в Съюза, бъдещата жена на Джизал, но и ясно да покаже, че великият херцог Орсо е тъст, с когото човек трябва да се съобразява.

Джизал видя моряците, които плъзнаха като мравки сред гъстата паяжина от мачти и въжета и с отработена бързина се заеха да прибират платната. Оставен на инерцията си, огромният съд се плъзна към кея и закри със сянката си половината от посрещачите. Забави ход под звуците на скърцащо дърво и пращене на въжета. Накрая спря напълно и се извиси като планина над сякаш смалилите се пред него кораби на Съюза. Всяваше страхопочитанието, което тигърът би извикал у малки котенца. Златната фигура на носа блесна заплашително над главата на Джизал. Представляваше два пъти по-голяма от действителния размер жена, с вдигнато към небесата копие.

На избраното за акостиране място в средата на кея, където дълбочината на пристанището бе най-голяма, беше предварително построен нов дървен пристан, по който официалната делегация от Талинс да влезе в Адуа. И сега те се спуснаха по рампата на кораба, като посетители от далечна земя, където всички бяха богати, красиви и следователно щастливи.

От двете страни маршируваха колони брадати стражи, в еднакви черни униформи, с ослепително блестящи шлемове на главите. Между тях, в две колони от по шест, слязоха придворните дами. Бяха облечени в червени, сини или наситенолилави копринени рокли, всяка една сама по себе си величествена като кралица.

Въпреки това у никого от смаяните посрещачи на кея не остана съмнение кой беше центърът на внимание в тази процесия. Пред тях вървеше принцеса Терез: висока, слаба, умопомрачително царствена, грациозна като танцьорка и същевременно внушителна като приказна императрица. Искрящо бялата й рокля беше извезана със златен конец, а лъскавите й коси имаха цвета на бронз. На бялата й шия висеше огърлица, от която проблясваха огромни диаманти. „Бижуто на Талинс“, надали имаше друго име, което да й подхожда повече. Терез изглеждаше чиста и ослепителна, горда и великолепна, красива като безупречно шлифован диамант.