Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Тълпата продължаваше да крещи.

Безспорно това беше едно величествено събитие. Не бяха щадени ни усилия, ни разходи. Джизал не би се учудил да разбере, че гостите бяха около петстотин, от които я имаше, я не една дузина познати. Лордове и благородни дами от Съюза. Членовете на Висшия съвет, представители в Камарата на лордовете. Най-богатите и най-влиятелните, облечени в най-представителните си дрехи и демонстриращи най-изтънчени обноски.

Такова отбрано общество заслужаваше подобаваща обстановка.

— Огледалната зала. Най-пищната от всички зали в двореца беше с размерите на бойно поле, а огледалата на стените я правеха да изглежда още по-голяма и създаваха смущаващия ефект на дузина други сватби, в дузина други зали, събрани накуп. На масите горяха стотици свещи, още толкова бяха запалени в стенните свещници и чудовищните кристални полилеи на тавана. Отражението им в огледалата на стените създаваше впечатлението, че стоиш насред осеяно с милиони звезди нощно небе. Меката им светлина караше сребърните прибори по масите да блестят, а бижутата на гостите да искрят. Една дузина от най-прославените музиканти на Съюза свиреха превъзходно тиха и омайваща музика, която се смесваше със стотиците гласове и звън на прибори и кристал.

Това беше едно радостно събитие. Вечер, която щеше да остане завинаги в спомените. На гостите.

За Джизал тя беше нещо друго, но той още не знаеше какво. Заедно със своята кралица седяха на позлатена маса, около която непрестанно се умилкваха раболепно поне двайсетина прислужници. Масата им беше поставена на централно място в залата, изложена на показ, все едно двамата с Терез бяха ценна и рядка придобивка в някоя зоологическа градина. Джизал седеше, обгърнат в мъглата на собствените си неловкост и притеснение, заобиколен отвсякъде с неестествена тишина. От време на време се стряскаше, когато някой напудрен лакей изникваше изневиделица с поднос зеленчуци. Терез седеше от дясната му страна, откъсваше с изискано движение на вилицата си малки хапки, които сдъвкваше и поглъщаше с елегантна прецизност. Джизал не беше и предполагал, че е възможно да се яде красиво. Сега осъзна грешката си.

Не помнеше почти нищо от гръмките думи на върховен правозащитник Маровия, с които, предполагаемо, бяха свързани в ненарушим съюз. В главата му се въртяха само откъслечни фрази за любов и сигурност на нацията. Но дори и да не помнеше думите, виждаше ясно пръстена, който сковано беше надянал на ръката на Терез и чийто огромен кървавочервен камък сега блестеше на дългия й среден пръст. Джизал сдъвка парче превъзходно месо, но в устата му то имаше вкуса на тиня. Сега двамата с Терез бяха мъж и жена.

Баяз се оказа прав, както винаги. Хората искаха нещо грандиозно и недостижимо. И сега, въпреки че в негово лице нямаха краля, който биха искали, нямаше и капка съмнение, че Терез бе всичко онова, което може да се желае от една кралица, че и отгоре. Самата идея за Арди Уест, седнала в позлатения стол, му се стори абсурдна. И въпреки това с мисълта за нея го обзе силното чувство за вина, последвано от превъзхождаща го по сила тъга. Ще е хубаво да има някого, с когото да може да поговори. Въздъхна натъжено. Щом ще прекара живота си с тази жена, ще трябва да започнат да си говорят. И колкото по-скоро според Джизал, толкова по-добре.

— Казват, че Талинс… е най-красивият град на света.

— Така е — отвърна сдържано Терез, — но и Адуа има своите превъзходни гледки. — Тя замълча и сведе поглед към чинията си.

Джизал се покашля.

— Всичко това е… ново и трудно за привикване. — Той си позволи бегла усмивка.

Тя примигна и огледа залата.

— Така е.

— Танцувате ли?

Тя извърна плавно глава към него, а раменете й дори не помръднаха.

— Малко — отвърна.

Джизал избута назад стола си и се изправи.

— В такъв случай един танц, Ваше Величество?

— Както обичате, Ваше Величество.

Двамата се отправиха към средата на огромната зала и разговорите постепенно стихнаха. В огледалната зала настъпи гробна тишина, нарушавана единствено от почукването на токовете на лъснатите му ботуши и на тези на обувките на Терез. Джизал преглътна притеснено, когато двамата застанаха един срещу друг, заобиколени от три страни от дългите маси и легионите изискани гости, които не откъсваха очи от тях. Не можеше да си поеме дъх от напрежение. Беше изпитал същото усещане на неизвестност, на страх и вълнение при всяко излизане на арената за дуели, пред ревящите тълпи по трибуните.