Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

С докосването на стъпалата й до каменния кей, тълпата избухна в бурни аплодисменти. От високите прозорци на сградите, в безупречно оркестрирана последователност, заваляха цветни листенца. Тя се насочи към Джизал с цялото си великолепие и достойнство, вдигнала непосилно високо брадичка, поставила една върху друга длани пред себе си. Процесията й я последва по мекия килим, през омайния аромат на пърхащите из въздуха розови и червени листенца.

Ако някой бе описал гледката на появата на Терез като спираща дъха, това щеше да е грандиозно подценяване на действителността, предвид ефекта, който постигна тя върху Джизал.

— Ваше Кралско Величество — промърмори принцесата с тон, който успя да обърне смисъла на реверанса й и да накара Джизал да се почувства като склонил смирено глава пред нея. Придворните дами последваха примера й и приклекнаха грациозно, а стражите се поклониха дълбоко в съвършен синхрон. — Моят баща, великият херцог на Талинс, ви изпраща най-искрените си извинения — тя се изправи, сякаш вдигната от невидими нишки и отново изпъна гордо гръб — за това, че неотложни дела в Стирия го възпрепятстват да присъства на нашата сватба.

— Важното е, че вие сте тук — изграчи Джизал и моментално се прокле наум, че забрави за официалната форма на обръщение към една принцеса. Беше му доста трудно да си събере мислите в нейно присъствие. Отблизо Терез беше още по-зашеметяваща, отколкото си я спомняше отпреди година и повече, когато я видя за пръв път на банкета в своя чест. Тогава тя спореше яростно с принц Ладисла. Споменът за гневните й крясъци допълнително смути Джизал, но от друга страна, изправен пред перспективата за брак с Ладисла, сигурно и той самият щеше да се държи по същия начин. В края на краищата принцът беше истински задник. Но Джизал беше съвсем друг човек, той нямаше нужда да се притеснява от подобно отношение от нейна страна. Или поне така се надяваше.

— Ваше Височество, ако позволите — той й поднесе ръка и тя сложи нейната върху нея. Беше лека като перце, забеляза Джизал.

— За мен е чест, Ваше Величество.

Копитата на сивите коне изчаткаха по паветата и колелата на каретата забръмчаха напевно. Потеглиха по Кралския булевард. Рота рицари от дворцовата охрана, с излъскани до блясък брони и оръжия, яздеха във формация около кралската карета. От двете страни на широкия булевард се бяха струпали тълпи от признателни поданици на Съюза, от всяка врата или прозорец надзъртаха усмихнати лица. Огромно множество от простолюдието, дошло да приветства своя крал и бъдещата си кралица.

Джизал се досещаше, че до нея изглежда като пълен идиот. Недодялан, невъзпитан дръвник от ниско потекло. Нямаше никакво право да дели с нея каретата, не беше по-достоен за това от стъпалото под краката й. Никога през целия си живот не се бе чувствал така дребен и нищожен в сравнение с някого. Направо не можеше да повярва, че се женеше за тази жена. Днес. Ръцете му трепереха. Тресяха се. Може би няколко откровени думи ще помогнат и на двамата да се поотпуснат.

— Терез… — Тя продължи да маха царствено на тълпите. — Съзнавам, че… двамата не се познаваме, но… аз много бих искал да те опозная. — Лекото потрепване на устните й беше единственото, което я издаде, че го бе чула. — Предполагам, че както за мен, тази сватба е голям шок и за теб. Надявам се, ако има нещо, което мога да направя… за да ти е по-леко, аз…

— Моят баща смята, че този брак ще допринесе за интересите на страната ми, и като негова дъщеря от мен се очаква да се подчиня на желанието му. Ние, родените с висок обществен ранг, сме подготвяни още от деца за саможертви в името на страната си.

Перфектната й глава се завъртя към него на перфектната й шия и тя му се усмихна. Изкуствена усмивка може би, но въпреки това ослепителна. Джизал не можеше да повярва, че това съвършено лице е от плът и кръв, както всички останали. Изглеждаше като изваяно от порцелан, от полиран камък. Беше истинско и нескончаемо удоволствие да го гледа как оживява при всяко движение. Зачуди се дали устните й бяха горещи или хладни и страшно му се прииска да узнае. Тя се наведе към него и постави нежно ръка върху неговата.

— Опитай да помахаш на хората — разнесе се в ухото му напевният й стириянски акцент.

— Ъ, да — отвърна пресипнало Джизал. Устата му беше пресъхнала. — Да, разбира се.

Застанал до Арди, Глокта се взираше намръщено във вратите на Камарата на лордовете. Зад тези гигантски порти, в огромната кръгла зала течеше сватбената церемония. О, славен, радостен ден! Представи си как върховен правозащитник Маровия нарежда мъдри слова и гласът му отеква в позлатения купол на тавана. Как с трепет в сърцата щастливата двойка изрича тържествените си обети. Малцина бяха щастливците, допуснати в залата, за да станат свидетели на церемонията. А останалите благоговеем отдалеч. И каква тълпа се беше събрала за целта. Огромният Площад на маршалите беше препълнен с хора. Ушите на Глокта бяха заглъхнали от развълнуваното им бърборене. Сбирщина подмазвачи, които чакат появата на техни божествени величества.