Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Някои от нас. — Кучето погледна трупа на единствения, когото бяха загубили на кулата. Беше възрастен, с почти побеляла коса. От гърлото му стърчеше една грубо издялана стрела. Лош късмет, да се сдобиеш със стрела в гърлото в такъв порой като днешния, но така е в битката, късмет всякакъв — и добър, и лош. Отправи поглед към смрачаващата се долина. — Къде са проклетниците от Съюза?

Поне дъждът беше спрял. Човек трябва да е благодарен за малките неща, като например един мижав огън след цял ден порой. Трябва да си доволен от малкото, особено когато всяка минута може да се окаже последна.

Логън седеше сам до нищожните пламъци и разтриваше дясната си длан. Беше зачервена, схваната от цял ден стискане дръжката на меча, а по пръстите му бяха излезли мехури. Главата му беше цялата в синини и рани. Порязаното на крака щипеше леко, но не затрудняваше кой знае колко ходенето. Можеше да е много по-зле. Имаха към шейсет жертви, които бяха погребали в ями за по дванайсет, точно както каза Крамок. Шейсет, че и отгоре бяха обратно при пръстта и два пъти повече ранени, някои доста лошо.

Отсреща, до големия огън, Логън чу превъзбуденото ръмжене на Дау, докато разказваше как бил наръгал един от диваците в топките. Чу гръмогласния смях на Тъл. Вече почти не се чувстваше като част от групата. А може би никога не беше бил. Група мъже, които беше победил някога в дуел. Мъже, чиито животи бе пощадил, без дори да знае защо. Мъже, които го мразеха повече от смъртта, но бяха длъжни да го следват. Бяха му толкова приятели, колкото и Тръпката. Може би Кучето беше единственият истински приятел, който имаше в целия Кръг на света, но дори в неговите очи Логън виждаше от време на време да се прокрадват съмнението, страхът. Кучето се зададе от тъмното и Логън се замисли дали щеше да ги види сега в очите му.

— Мислиш ли, че ще дойдат през нощта?

— Рано или късно, ще се пробват по тъмно — отвърна Логън, — но ако питаш мен, ще изчакат, докато сме още по-изтощени.

— Възможно ли е да си по-изтощен от това?

— Май скоро ще се види. — Логън опъна единия си крак и направи болезнена гримаса. — Навремето като че ли беше доста по-лесна тая работа.

Кучето изсумтя. Не от развеселеност, просто колкото да стане ясно, че е чул.

— Спомените понякога лъжат. Помниш ли Карлеон?

— Естествено. — Логън погледна към липсващия му пръст и както винаги, веднага сви ръка в юмрук. — Странно, как просто изглеждаше всичко тогава. С кого се биеш и защо. Не че някога много ме е интересувало де.

— Мен ме интересуваше.

— Така ли? Трябваше да кажеш.

— Ти щеше ли да ме чуеш?

— Не. Мисля, че не.

Двамата се умълчаха.

— Мислиш ли, че ще оживеем? — попита Кучето.

— Може би. Ако онези от Съюза се появят утре. Или вдругиден.

— Мислиш ли, че ще дойдат?

— Може. Да се надяваме.

— Нещата не стават с надежди.

— Така е, обикновено става точно обратното, на което се надяваш. С всеки ден, в който не умрем, имаме шанс. Може пък този път това с надеждите да проработи.

Кучето се загледа в танцуващите пламъци на огъня.

— Много „може би“ станаха.

— Война е.

— Кой би очаквал, че един ден ще разчитаме на онези от Съюза да ни решават споровете?

— Споровете се решават както може. Трябва да си реалист.

— Хубаво, като реалист да те питам. Мислиш ли, че ще оживеем?

— Може би — отвърна след кратък замисъл Логън.

В тъмното се чуха нечии жвакащи стъпки и към огъня се приближи Тръпката. Раната на челото му беше превързана с парче сив плат и косата му висеше мокра и кална покрай лицето.

— Главатар — каза.

Кучето се усмихна и се изправи. Плесна го по рамото.

— Е, Тръпка. Добра работа свърши днес. Радвам се, че си с нас, момче. Всички се радваме. — Изгледа Логън. — Всички се радваме. Мисля да отида да си почина малко. Ще се видим, като онези дойдат пак. Най-вероятно няма да е след дълго. — Той се отдалечи в тъмното и остави Логън и Тръпката един срещу друг при огъня.

Вероятно сега Логън трябваше да примъкне ръка към някой от ножовете си, да застане нащрек за резки движения. Но беше прекалено изморен и насинен. Затова просто си седеше и гледаше нагоре към Тръпката. Дългокосият северняк стисна устни и седна срещу Логън, бавно и с голяма неохота, сякаш му предстоеше да яде нещо развалено и нямаше друг избор, освен да го направи.

— Ако бях на твое място — проговори след кратко мълчание той, — щях да оставя онези копелета да ме убият.

— Преди няколко години със сигурност щях да го направя.