Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Първия магус се обърна към Джизал и изведнъж на лицето му грейна широка усмивка.

— Разкошно изпълнение, Ваше Величество, превъзходно.

— Какво? — Джизал тъкмо започваше да смята, че току-що се бе направил на пълно магаре и вече нямаше никакъв шанс да поправи това.

— Мисля, че занапред съветниците ти много ще се замислят, преди отново да решат да се отнасят несериозно с теб. Нищо ново като стратегия, бих казал, но все така безотказна. Харод Велики например също притежаваше избухлив нрав и добре се възползваше от него. Седмици наред след избухването му никой не смееше да подлага на съмнение решенията му — изхили се Баяз. — От друга страна, подозирам, че той все пак би се спрял пред физическа саморазправа със собствения си Висш съвет.

— Това няма нищо общо с избухлив нрав — озъби се Джизал и усети как кръвта му кипва отново. Ако го вбесяваше обкръжението на противни старчета, то Баяз заслужаваше най-много гнева му. — Ако ще съм крал, ще се отнасят с мен като с такъв! Отказвам да ми се нарежда в собствения ми дворец! От никого… от ни… искам да кажа…

Зелените очи на Баяз го пронизаха.

— Ако сега смяташ да пробваш гнева си върху мен, Ваше Величество — заговори той с ледена нотка в гласа, — горещо те съветвам да не го правиш.

Яростта на Джизал и бездруго беше почти изчезнала, но под ледения поглед на магуса съвсем се стопи.

— Разбира се… съжалявам… много съжалявам. — Затвори очи за момент, после заби поглед в полирания плот на масата. Досега за нищо не се бе извинявал. А сега беше крал и вече дори нямаше нужда да се извинява на когото и да било, но въпреки това откри, че не може да спре да го прави. — Не съм искал всичко това — промърмори едва и се свлече на единия от столовете. — Не знам дори как стана. Не го заслужавам.

— Разбира се, че не. — Баяз обиколи бавно масата. — Никой човек не е достоен за трона. Ето защо сега трябва с всички сили да се стремиш да го заслужиш. Всеки ден. Точно както правеха великите ти предшественици. Касамир. Арнолт. Дори Харод.

Джизал пое дълбоко въздух и въздъхна тежко.

— Прав си, разбира се. Как успяваш винаги да си прав?

— Винаги ли? — отвърна скромно Баяз. — Не бих казал. Но се радвам на огромен опит и съм тук да те съветвам по възможно най-добрия начин. Ти постигна едно добро начало по много труден път и трябва да се гордееш, също както аз се гордея с теб. Но сега предстоят важни стъпки, които не търпят отлагане. На първо място, сватбата ти.

— Сватба ли? — зяпна го Джизал.

— Нежененият крал е като стол с три крака, Ваше Величество. Склонен да пада. Задните ти части току-що докоснаха трона и ще мине много време, докато се установят здраво на него. Нужна ти е жена, която да ти донесе подкрепа, нужни са ти наследници, за да се чувстват спокойни поданиците ти. Отлагането само дава възможност на враговете ти да работят срещу теб.

Ударите заваляха с такава скорост, че Джизал трябваше да хване с ръце главата си, от страх да не избухне.

— Какви врагове? — Нима не се бе опитвал всячески да се разбира с всички?

— Възможно ли е да си толкова наивен? Лорд Брок със сигурност вече крои планове срещу теб. Лорд Ишър няма вечно да чака. Много други в Камарата на лордовете те подкрепиха, защото бяха заплашени или защото им бе платено.

— Платено?

— Такава подкрепа не трае вечно. Сега трябва да се ожениш и жена ти да ти осигури силни съюзници.

— Но аз имам… — Джизал облиза нервно устни, несигурен как точно да подхване темата. — Известни ангажименти… от подобно естество.

— Арди Уест ли? — Джизал моментално отвори уста да попита откъде е толкова запознат Баяз с любовните му връзки, но бързо размисли. В края на краищата, оказа се, че този старец знаеше за него много повече отколкото той самият. — Разбирам какво ти е, Джизал. Живял съм дълго. Естествено, че я обичаш. Естествено, че на този етап си готов да се откажеш от всичко заради нея. Но това чувство, повярвай ми, няма да трае вечно.

Джизал се размърда неловко. Опита да извика в съзнанието си образа на Арди, с нейната леко изкривена на една страна усмивка, да си спомни мекотата на косата й, звученето на смеха й. Спомни си каква утеха му бе донесъл споменът за нея в широката равнина. Но сега не можеше да мисли за всичко това, без в съзнанието му да изникват и образи като зъбите й, които се впиват в устната му, без спомена за изтръпването на бузата след плесницата й и скърцането на масата под тежестта им. Не можеше да забрави нито срама, нито вината. Баяз продължи, а гласът му бе още по-безмилостно тих, брутално прагматичен и обезкуражаващо земен.