Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Джизал се покашля и главите на възрастните мъже се извърнаха рязко към него.

— А не може ли всеки да плаща като данък една и съща пропорционална част от приходите си, без значение дали е селянин или благородник… тогава, може би… — На него идеята му се струваше достатъчно добра, но единайсетте бюрократи го изгледаха с такава изненада, сякаш беше случайно попаднало в стаята домашно животно, ненадейно решило да се изкаже по въпросите за изчисление на данъците. На отсрещния край на масата Баяз беше погълнат от изучаване на ноктите си. Оттам явно нямаше да дойде помощ.

— А, Ваше Величество — замислено поде Торликорм, — подобна система би била напълно неприложима. — И той примигна невярващо насреща му, сякаш искаше да каже: „Чудя се, какъвто си невежа, как въобще успяваш да се облечеш сутрин.“

— Разбирам. — Джизал се изчерви до уши.

— Изчислението на данъците — продължи монотонно Халек — е изключително сложен процес. — А в погледа му се четеше: „Прекалено сложен, за да го вместиш в миниатюрния си мозък.“

— Може би ще е по-добре да оставите досадните дреболии на скромните ви служители, Ваше Величество — усмихна му се разбиращо Маровия, но в усмивката му имаше и още нещо: „А може би ще е още по-добре да си затваряш устата и да не се излагаш пред възрастните.“

— Разбира се. — Джизал засрамено се облегна на стола си. — Разбира се.

След това разговорите продължиха и така цяла сутрин, докато светлите петна от тесните прозорци не изминаха дълъг път по натрупаните на масата документи. Постепенно Джизал започна да схваща правилата на играта. Бяха ужасно сложни и същевременно ужасно прости. Архилектор Сълт и върховен правозащитник Маровия бяха капитани на двата отбора и не пропускаха възможност да се счепкат за най-дребната подробност. Всеки от тях имаше по трима верни играчи, които се съгласяваха с всяка тяхна дума. Междувременно лорд Хоф, нескопосано подкрепян от маршал Варуз, играеше ролята на рефер и се бореше всячески да изгражда мостове над непреодолимата бездна между враждуващите.

Грешката на Джизал се оказа не в това, че няма да знае какво да каже, което си беше самата истина. Грешката му беше в това, че бе допуснал, че някой ще иска от него да казва нещо. Както стана ясно, тях ги вълнуваше единствено това, да продължават да водят безрезултатните си битки. Явно бяха свикнали да ръководят държавните дела пред изкуфял дъртак с потекли лиги начело на масата. И сега Джизал осъзна, че в негово лице те наистина виждаха достоен приемник ни Гуслав. Замисли се дали не бяха прави.

— Ако обичате, Ваше Величество, да подпишете тук… и тук… и тук…

Писалката скърцаше по лист след лист, старческите гласове напяваха монотонно, надълго и нашироко, после подемаха нови дрязги. При всяко негово обаждане посивелите глави се поклащаха снизходително, а устите въздишаха дълбоко и постепенно той спря да го прави. Успяха да го сплашат с хвалебствия и да го заслепят с разяснения. Оплетоха го в безкрайните си и безсмислени закони, формалности и традиции. Джизал постепенно започна да се свлича по-ниско и по-ниско в неудобното кресло. Един прислужник донесе вино. Той пи. Напи се, отегчи се, после се напи още повече и се отегчи още повече. Минута след минута Джизал осъзнаваше едно: когато вникнеш в детайлите й, виждаш, че от върховната власт няма нищо по-тягостно и отегчително.

— А сега на тъжния въпрос — обяви Хоф, след като и последният спор бе приключил с неохотно приети компромиси. — Нашият колега, лорд-маршал Бър е мъртъв. Тялото му пътува обратно към Съюза, където ще бъде погребан с почести. Междувременно наш дълг е да излъчим негов приемник. Първият стол в този съвет, който се нуждае от попълнение след смъртта на високоуважавания канцлер Фикт. Лорд-маршал Варуз?

Възрастният войн се покашля и направи кисела физиономия, сякаш се готвеше да отвори шлюза на язовир с ясното съзнание, че това може да ги издави до един.

— Двама са очевидните претенденти за поста. И двамата са мъже с ненадмината храброст и опит във военното дело, а заслугите им не са тайна за Висшия съвет. Аз лично нямам колебания, че както генерал Паулдър, така и генерал Крой…

— Мисля, че няма никакво съмнение в това, че Паулдър е по-достойният кандидат — изръмжа Сълт и Халек моментално засвидетелства подкрепата си.

— Точно обратното е! — изсъска Маровия, подкрепен от гневното мърморене на своя лагер. — Повече от очевидно е, че Крой е по-добрият избор!