Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Напълно естествено е да чувстваш, че имаш ангажимент, но миналият ти живот свърши, а с него и миналите ангажименти. Сега си крал и поданиците ти очакват да се държиш като такъв. Те искат модел на подражание. Те искат да видят някого, който стои много по-високо от тях. Говорим за върховна кралица на Съюза. Майка на бъдещи крале. Дъщеря на фермер с непредсказуем характер и увлечение по пиенето? Не мисля. — Джизал примижа при това описание на Арди, но осъзна, че не можеше да го обори по никакъв начин.

— Ти си незаконен син. Жена от безупречно потекло ще допринесе неимоверно за династията ти. И ще ти гарантира още повече уважение. Светът е пълен с добри партии за брак, Ваше Величество, коя от коя с по-знатно потекло. Дъщери на графове, сестри на крале, до една красиви и изтънчени. Имаш избор от безброй принцеси.

Джизал усети как веждите му се повдигат. Естествено, обичаше Арди, но последният довод на Баяз беше направо съкрушителен. Сега трябваше да мисли за много повече, отколкото за собствените си нужди. И ако идеята за Джизал като крал звучеше абсурдно, то идеята за Арди като кралица беше направо нелепа. Той обичаше Арди, естествено. Донякъде. Но избор от безброй принцеси? Това категорично казваше всичко.

— Аха, схващаш вече! — Първия магус щракна победоносно с пръсти. — Ще пиша на Върховния херцог Орсо от Талинс, че желаеш да бъдеш официално представен на дъщеря му Терез. — Той вдигна ръка в успокоителен жест. — Просто за начало, нищо сериозно. От Талинс ще излезе много ценен съюзник. — Баяз се усмихна и се надвеси над ухото на Джизал. — Но ако си сериозно привързан към това момиче, не е нужно да се отказваш от всичко на този свят. Кралете често имат любовници.

С това, естествено, Джизал бе окончателно спечелен за каузата.

Глокта седеше в трапезарията си, взираше се в масата и разтриваше с една ръка бедрото на болния си крак. Другата ровеше небрежно в огромното състояние от скъпоценни камъни в черния кожен калъф.

Защо го правя? Защо продължавам да стоя тук и да задавам въпроси? Мога да замина със следващия отлив и така за всички ще е по-добре. Една обиколка из красивите градове на Стирия например? Плаване около Хилядата острова? Накрая последно пътуване до далечните Тонд или Сулджук, където да доживея остатъка от мъчителните си дни, сред хора, които не разбират и дума от езика ми? Без да наранявам когото и да било повече? Без тайни за пазене? Без да ме е грижа за невинност или вина, за истини или лъжи, точно както тези лъскави камъчета не ги е грижа за нищо.

Камъните блещукаха на светлината на свещта, потракваха тихо и гъделичкаха приятно пръстите му, докато ги побутваше насам-натам. Но Негово високопреосвещенство ще си изплаче очите, като научи за внезапното ми заминаване. Предполагам, същото ще направят и в банкова къща „Валинт и Балк“. А къде в широкия Кръг на света ще съм в безопасност от сълзите на такива влиятелни и всемогъщи господари? И за какво? За да седя по цял ден на сакатия си задник в очакване на убийците? За да лежа в леглото, да се измъчвам от болка и да мисля за всичко загубено?

Той погледна отново камъните: лъскави, твърди, красиви. Направих своя избор преди много време. Когато взех парите на „Валинт и Балк“. Когато целунах пръстена на Сълт. Преди императорския дворец дори, докато яздех към моста, убеден, че единствено невероятният полковник Санд дан Глокта е в състояние да спаси света…

В трапезарията отекна глухото чукане на вратата и Глокта се сепна. Беззъбата му уста зяпна широко. Стига да не е архилекторът…

— Отворете в името на Негово високопреосвещенство!

Лицето му се изкриви от внезапния спазъм в гърба, докато се измъкваше от стола. Започна бързо да събира на купчинка скъпоценните камъни. Безценни, искрящи, цели шепи от тях. На челото му изби пот.

Ами ако архилекторът разбере за малкото ми съкровище?

Разхили се почти на глас, докато сграбчваше кожения калъф. Щях да ви кажа за това, наистина, но все не намирах удобен момент. Пък и става дума за скромна сума, колко да е — един кралски откуп. Треперещите му в бързината пръсти изпуснаха един от камъните, той отхвърча настрани и изтрака остро на пода.

Разнесе се ново чукане, този път по-силно и тежката брава направо се разтресе.

— Отваряй!

— Ей сега! — Глокта се смъкна с мъка на колене и застана на четири крака. Вратът му изгаряше от болка. Видя го — беше от плоските зелени. Лежеше на дъските и блестеше ярко на светлината на свещта.