Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Като офицер с известен опит, Джизал смяташе, че това поне бе тема, към която би могъл да има някакъв, пък било то и нищожен принос, но никой от членовете на Висшия съвет дори не даваше вид, че възнамерява да потърси мнението му. И той се смъкна посърнал на стола си и продължи да отпива от бокала с вино, докато старите вълци продължиха да щракат със зъби един на друг.

— Може би трябва да довършим разискването на този въпрос по-късно! — прекъсна жлъчния спор Хоф. — Негово величество изглежда изтощен от тънкостите на тази материя, а и въпросът не е от първостепенна важност! — Сълт и Маровия размениха гневни погледи, но замълчаха. Хоф въздъхна облекчено. — Чудесно. Следващият въпрос, който трябва да обсъдим, е за доставките за армията в Англанд. В докладите си полковник Уест споменава…

— Уест? — каза Джизал с пресипнал от виното глас и рязко се надигна. Името му подейства като амоняк под носа на припаднала девойка, беше като здрава скала, в която да се вкопчи насред този хаос. Ако можеше само Уест да е тук сега, да му помогне, всичко щеше да е съвсем различно… Погледът му попадна на опразнения от Бър стол. Може и да беше пиян, но е крал. Покашля се. — Полковник Уест ще бъде новият ми лорд-маршал!

Настана гробна тишина. Дванайсетте мъже го гледаха втренчено. После Торликорм се подсмихна снизходително, сякаш искаше да каже: „Уф, как да му запушим устата на този?“

— Ваше Величество, полковник Уест е личен ваш познат и смел мъж, разбира се, но…

В този момент целият съвет намери единствената тема, по която можеше да постигне пълно съгласие.

— Пръв в пробива при Улриок и така нататък — промърмори Варуз, поклащайки глава, — но все пак…

— … той не е старши офицер, няма опита…

— Той е от простолюдието — каза Хоф и повдигна озадачено вежди.

— Крайно неуместно нарушаване на традициите — жално добави Халек.

— Паулдър го превъзхожда в пъти! — Сълт се озъби на Маровия.

— Крой е нашият човек! — отвърна му подобаващо Маровия.

Торликорм се усмихна като бавачка, която успокоява разплакано пеленаче.

— Виждате, Ваше Величество, не можем да допуснем дори възможността полковник Уест…

Празният бокал на Джизал отскочи с остър пукот от плешивото чело на Торликорм и издрънча в единия ъгъл на стаята. Възрастният мъж изпищя от болка и изненада и се свлече от стола си. От дълбоката рана на лицето му потече кръв.

— Не можете ли? — изкрещя Джизал и скочи на крака с изхвръкнали от ярост очи. — Как си позволяваш да ми пробутваш това „не можем“, дърто копеле такова? Вие ми принадлежите, всичките! — Пръстът му прониза въздуха към съветниците. — Вие съществувате, за да ме съветвате, не да ми нареждате! Тук аз управлявам! Аз! — Сграбчи една масленица и я запрати яростно през стаята. Стъкленицата се пръсна в стената, остави огромно петно върху бялата мазилка и опръска с черни капки единия ръкав на безупречно бялото палто на Сълт. — Аз! Аз! Единствената традиция, от която се нуждаете, е подчинение! — Грабна един свитък с документи, хвърли го към Маровия и навсякъде из въздуха се разлетяха листове хартия. — Никога повече не ми пробутвайте това „не можем“! Никога! — Единайсет чифта стъписани очи се взираха в Джизал. Един се усмихваше от отсрещния край на масата. Това още повече го вбеси.

— Колем Уест е новият ми лорд-маршал! — Джизал преобърна яростно стола си. — На следващото заседание очаквам да бъда третиран с полагащото ми се уважение или ще ви окова до един във вериги! В шибани вериги, мамка му и… и… — Главата го болеше, при това много. Вече беше хвърлил всичко в обсега на ръцете си и сега не знаеше какво да направи.

Баяз се изправи рязко от стола си.

— Уважаеми лордове, това е всичко за днес.

Висшият съвет не дочака друга покана. Те се втурнаха към вратата под какофония от шляпане на хартия, шумолене на роби и скърцане на столове. Хоф излетя навън в коридора, последван по петите от Маровия и Сълт. Варуз помогна на Торликорм да стане от пода и го поведе, хванат под ръка, към вратата.

— Моля за извинение — изпъшка през окървавеното си лице той, докато излизаше. — Ваше Величество, най-покорно моля за извинение…

Баяз проследи със строго изражение излизащите навън съветници. В другия край на масата, Джизал стоеше като истукан, застинал в колебание между ярост и срам. В следващия момент осъзна, че напредваше с бързи крачки към второто. Сякаш измина цял час, докато и последният член на Висшия съвет не излезе тичешком от стаята и вратите не се затвориха зад гърба му.