Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Само го назовете, милорд.

— Сложи й един чудовищен диамант.

— О, това се подразбира, милорд — покорно склони глава бижутерът.

— А сега вън. Хайде всички, вън! Негово величество трябва да се захваща с държавните дела.

Книгата на шивачите се затръшна, метрите бързо се навиха, а мострите изчезнаха на мига. Шивачите и кралският бижутер се отправиха заднишком, с неспирни поклони към вратата и не спряха да мърморят сервилно чак докато не затвориха огромните, украсени с блестящи инкрустации врати. Джизал едва се удържа да не тръгне с тях. Все още не можеше да свикне с мисълта, че сега той е Негово величество.

— Значи имам работа? — попита, докато се извръщаше от огледалото, с тон, който се надяваше да прозвучи достатъчно небрежно и същевременно властно.

Баяз го поведе през коридора отвън, чиито стени бяха майсторски изрисувани с множество карти на Съюза.

— Имаш работа с Висшия съвет.

Джизал преглътна смутено. Самото име всяваше страхопочитание. Да стои насред мраморни салони, да му вземат мерки за дрехи и да го наричат „Ваше Величество“, бяха все нови и объркващи неща, но нито едно от тях не изискваше кой знае какви усилия. А сега от него се очакваше да седне в самото сърце на управлението на страната. Джизал дан Лутар, някога пословично известен с чутовното си невежество, щеше да седи в една стая с най-влиятелните и могъщи мъже в Съюза. От него ще се очаква да взема решения, засягащи животите на хиляди. Да демонстрира компетентност на политическата арена, в законодателство и дипломация, при положение че сферите на неговата компетенция се свеждаха до фехтовка, пиене и жени. И като се замисли, нямаше как да отрече, че в последната област познанията му се оказаха доста по-малко, отколкото си бе въобразявал.

— С Висшия съвет ли? — височината на гласа му се отдалечи значително от кралския регистър и се доближи до тази на момиче, и това го накара да се покашля. — Нещо от особена важност? — изръмжа в неубедителен бас.

— Днес пристигнаха много важни вести от Севера.

— Така ли?

— Боя се, че лорд маршал Бър е мъртъв. Армията се нуждае от нов командир. Обсъждането на въпроса сигурно ще се проточи с часове. Насам, Ваше Величество.

— Часове? — промърмори под носа си Джизал, преди да се спусне сред чаткането на токовете на ботушите си по едно мраморно стълбище. Часове в компанията на Висшия съвет. Той потри нервно длани.

Баяз сякаш прочете мислите му.

— Няма нужда да се страхуваш от тази глутница стари вълци. Независимо какво са си въобразили, ти си техен господар. Във всеки един момент можеш да ги уволниш или пък ако ти хрумне, да заповядаш да ги оковат и хвърлят в тъмница. Те може би са го забравили, така че може да се наложи в най-скоро време да им го припомним.

Двамата минаха през един висок портал, от двете страни на който стояха рицари вестители. Шлемовете им бяха здраво стиснати под мишница, но стояха с такива каменни изражения на лицата, че все едно бяха с тях и визьорите им бяха спуснати. От другата страна на портала започваше просторна градина, оградена от четири страни с колонади, чиито бели мраморни колони бяха издялани във формата на разлистени дървета. Във фонтаните подскачаше вода и блестеше на лъчите на яркото слънце. По безупречно окосената трева важно се разхождаха две оранжеви птици с тънки като клечки крака, които изгледаха така надменно над кривите си клюнове минаващия покрай тях Джизал, сякаш дори и те го смятаха за нагъл самозванец.

Той се загледа в ярките цветя, в свежата зеленина и прекрасните статуи. Вдигна поглед към древните фасади, покрити с червеникави, зелени и бели пълзящи растения. Наистина ли всичко това му принадлежеше? И цял Агрионт наред с него? Наистина ли в момента вървеше по стъпките на великите крале от миналото? На Харод, на Касамир, на Арнолт? Беше направо зашеметяващо. Сигурно за стотен път днес трябваше да примигне и да разтърси глава, за да се отърве от световъртежа. Нима той не е същият човек, който бе преди седмица? Сякаш за да провери, прокара пръсти по брадата си и напипа белега. Наистина, същият човек, който, мокър до кости, прекоси огромната равнина, който беше ранен при хълма с камъните и който с такава наслада яде полусурово конско месо?

Джизал се покашля:

— Много бих искал… не знам дали ще е възможно… да говоря с баща си.

— Баща ти е мъртъв.

Прокле се наум за поредната глупост.

— Така е, разбира се, имах предвид… с човека, когото смятах за свой баща.