Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Е… — Логън определено не се наслаждаваше на ситуацията.

— Ти колко мъже си убил тогава? — викна му момичето и вирна брадичка.

Крамок се засмя и разроши косата му.

— Не са измислени числа, с които да се брои до толкова много, Изрен! Този е кралят на убийците! Никъде под луната няма по-смъртоносен човек от него.

— Ами Страховития? — попита момчето с копието.

— Ооо — усмихна му се мило Крамок. — Той не е човек, Скофен. Той е нещо друго. Чудя се обаче. Фенрис Страховития и Кървавия девет един срещу друг, хм? — Той потри длани. — Ето това искам да видя. Ето над това би искала да свети луната. — Очите му се извъртяха нагоре към нощното небе и Логън проследи погледа му. Там беше луната, голяма и бяла на черния фон и светеше като току-що запален огън.

Високите прозорци бяха отворени и пропускаха милостивия разхлаждащ ветрец в просторния салон, чиято хладна ръка разклащаше с шумолене тежките антични пердета и от време на време успяваше да погали потното лице на Джизал. Всичко в стаята беше огромно — порталите бяха три пъти колкото човешки ръст, но дори такива, можеха да се поберат два пъти под високия таван, чийто огромен стенопис изобразяваше хора от всички народи на света, кланящи се на гигантско златно слънце. На стените висяха множество маслени платна, от които, в реални размери, гледаха всяващите страхопочитание лица на минали владетели, а величествените им пози и страховити изражения стряскаха Джизал всеки път когато ги погледнеше.

Това място беше предвидено за велики мъже, за мъдри мъже, за епически герои или непобедими злодеи. Място за гиганти. В него Джизал се чувстваше като най-обикновен идиот, като дребно, хилаво нищожество.

— Ако обичате, Ваше Величество, ръката — промърмори единият от шивачите, успявайки хем да дава нареждания на Джизал, хем да звучи обезоръжаващо угоднически.

— Да, разбира се… съжалявам. — Джизал вдигна още малко ръка и се прокле наум за поредното си извинение. Както не спираше да му повтаря Баяз, сега той е крал. От него не се очакваше извинение, дори ако решеше да изхвърли шивача през прозореца. Нещо повече, докато летеше към земята, онзи сигурно щеше да му благодари сърдечно за оказаното внимание. Вместо това, човекът просто се усмихна сковано и ловко разви метъра си. През това време колегата му пълзеше на пода, зает с нещо подобно около коленете на Джизал. Третият шивач старателно записваше мерките в книга, подвързана с имитираща мраморен десен коприна.

Джизал пое дълбоко въздух и погледна намръщено в огледалото. От стъклото го погледна неуверен млад идиот с белег на брадичката. Беше целият покрит с мостри от ярки платове и приличаше на шивашки манекен. Не само изглеждаше, но и се чувстваше по-скоро като шут, отколкото като крал. Истинско посмешище. Сигурно би се смял с глас, ако собствената му фигура не заемаше централно място в тази гротеска.

— А може би нещо в осприянски стил? — Кралският бижутер постави внимателно на главата му поредния дървен модел на нещо и се отдръпна да огледа резултата. И тази му идея не внесе кой знае какво подобрение. Онова на главата на Джизал продължаваше да стои като обърнат нагоре лампион.

— Не, не! — раздразнено викна Баяз. — Прекалено натруфена е, прекалено претенциозна и твърде голяма. Ще му се подгъват коленете под това чудо! Трябва ни нещо опростено, изчистено и леко. Нещо, което да се носи и по време на битка!

Кралският бижутер замига на парцали.

— Негово величество ще се бие с корона на главата?

— Не, глупако! Но трябва да изглежда така, все едно че може! — Баяз застана зад Джизал, свали от главата му дървената измишльотина и я захвърли тракаща на излъскания под. После сграбчи раменете на Джизал и се загледа през рамото му в отражението на огледалото. — Това е истинското олицетворение на краля войн! Естественият избор за наследник на кралството на Харод Велики! Несравним майстор на меча, нанесъл не една, а и сам понесъл множество рани, водил армии към победа и лично избил десетки на бойното поле!

— Десетки? — промърмори Джизал, но Баяз не му обърна внимание.

— Това е човек, който е в стихията си както на седлото, така и на трона, чиято десница стиска еднакво уверено и меча, и скиптъра! Неговата корона трябва да стои добре с броня. С оръжие. Трябва да си отива със стоманата. Сега разбираш ли ме?

— Мисля, че да, милорд — кимна бавно бижутерът.

— Хубаво. И още нещо.